Майкл Муркок - Господарят на паяците

Тогава къде беше?

В двореца. Бях сигурен. Трябваше да я намеря.

Излязох от апартамента и се върнах на площадката. Очевидно по-голяма част от двореца беше безлюдна. Всички обикновени обитатели бяха заминали с войската. Бяха останали само малко стражи и слуги. Царедворецът, когото бяхме видели, вероятно беше останал да ги контролира.

Реших да рискувам и да отида в тронната зала. Инстинктът ми подсказваше, че Хоргул беше там. Предпазливо слязох по стълбището до приземния етаж. Стигнах до входа на залата, която познавах. Бързо се отдръпнах в сенките, като видях пред вратата на тронната зала страж. Над главата му светеше само една мъжделива лампа. Изглеждаше полузаспал.

Трябваше по някакъв начин да му отвлека вниманието, за да вляза в тронната зала. На колана си имах малък нож, който бях използвал да откъртя мекия метал от купола на покрива. Извадих го и го хвърлих настрана. Ножът изтрака от другата страна на стълбището за залата стражът трепна и се събуди. Той се запъти бавно към ножа. Това беше моят шанс. Бързо изтичах до вратата на тронната зала краката ми стъпваха почти безшумно по гладкия под. Открехнах вратата, която по-рано не бях отварял навътре, вмъкнах се в залата и бързо я затворих.

И там, на трона на Мисхим Теп, седеше злата жена тази жестока тъмнокоса девойка, която беше толкова красива, но с така странно деформиран ум. Както беше казала Шизала отчасти невинна отчасти с неестествена мъдрост.

Тя седеше полуизлегната на трона, гледаше нагоре и нещо си мърмореше.

Нямах много време за действие, преди тя да извика стражата. Ако извика сигурно щяха да дойдат повече от един. Втурнах се към трона и чак тогава Хоргул наведе очи и ме видя. Не можа да ме познае, защото бях със сребърната маска, но беше изненадана. Любопитството, отличителна черта за нея, не й позволи веднага да извика за помощ.

— Кой си ти? — попита тя. — И защо си с тази странна маска?

Не отговорих. Тръгнах към нея с отмерена крачка.

Големите й умно-невинни очи се разшириха.

— Какво криеш зад тази маска? — каза тя. — Толкова ли си грозен, та трябва да криеш лицето си?

Продължих напред и стигнах до подиума.

— Свали маската или ще извикам стражите да ти я свалят. Как влезе тук?

Бавно вдигнах ръка към маската.

— Наистина ли искаш да я сваля? — попитах аз.

— Да искам! Кой си ти?

Дръпнах маската. Тя ахна от изненада. По лицето й се изписаха различни чувства, но странно, никое от тях не беше омразата, която беше проявила по-напред.

— Човекът от Земята може би — казах аз.

— Майкъл Кейн! Самичък ли си тук?

— Повече или по-малко — отвърнах аз. — Дойдох да те отвлека.

— Защо?

— Ти как мислиш?

Тя все още не се досещаше. Наклони глава на една страна и ме погледна в лицето, търсейки някакъв знак, не зная какъв.

Гледах я и не можех да повярвам, че тази седнала на трона личност с момичешки вид може да бъде толкова жестока, че да погуби цели народи. Тя вече беше използувала Аргзуун, за да отслаби половин дузина южни народи. Успя да погуби аргзуунския народ. Сега карнала и мисхим теп се бяха изправили един срещу друг, а тя седеше на трона и с невинни очи насмешливо ме гледаше.

— Да ме отвлечеш…! — Изглежда идеята й се струваше много привлекателна — Интересно…

— Хайде — подканих я безцеремонно аз.

Очите й се разшириха. Отместих поглед от тях. Вече познавах хипнотизаторската й сила.

— Все пак искам да зная защо, Майкъл Кейн.

Почти не знаех какво да й отговоря. Бях очаквал много неща от нея, но не и такова пасивно държане.

— За да свидетелствуваш, че излъга пред брадхи за неговия син, за Шизала, за мен, и да спреш войната, преди да е станало много късно.

— И каква ще ми бъде ползата, ако изпълня това твое искане? — Сега Хоргул почти мъркаше, премрежила очи.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да ми предлагаш да сключим сделка?

— Може би.

— Каква сделка?

— Ти трябва да знаеш, Майкъл Кейн. Може да се каже, че заради теб и за теб създадох тази ситуация.

Все още не разбирах.

— Какво предлагаш? — попитах аз. Щях да съм доволен, ако искаше само това.

— Ако кажа на брадхи, че съм излъгала, искам теб — каза тя и ме посочи с пръст.

Смутих се. Не знаех какво да отвърна.

— Скоро си отивам — продължи Хоргул. — Не трябва да правя нищо повече от стореното досега. Ти можеш да дойдеш с мен. Ще имаш всичко, каквото желаеш.

Опитвайки се да печеля време, попитах:

— Къде ще отидем?

— На запад. Там има топли и тъмни, и загадъчни земи. В тях могат да се открият много чудни тайни, тайни, които ще дадат голяма сила и на двама ни. С тях можем да покорим света!