Майкл Муркок - Господарят на паяците

Малко неохотно го последвах през лабиринта от улици, учудвайки се на чувството му за ориентация. Може би този крадец, в края на краищата, ще ми бъде повече от полезен.

Крадецът не свали маската си, когато отидохме в стаята му, макар че аз свалих своята. Той наклони глава настрана. Маската му наподобяваше странна птица и му придаваше уродлив, комичен вид.

— Името ми е Токсо — представи се той.

— Моето име — поколебах се дали да го кажа — Моето име е Майкъл Кейн.

— Много странно име. Да, чувал съм го, както вероятно подозираш.

— Какво мислиш за името ми?

— Мисля, че е много странно, както казах. Ако имаш предвид какво съм чул за него и какво мисля за чутото, е, може ли човек да каже каква е истината? Казвам ти, приятелю, вярвам на всичко и на нищо. Аз не съм добър член на гилдията. Други от гилдията ако ти дадат знак и не получат верния отговор, много ще се разгневят.

— Какъв е този знак?

С палеца на дясната си ръка той направи малък кръст върху маската.

— Не го забелязах — признах аз.

— Този знак е необходим, когато всички са с маски — обясни Токсо. — Нямах право да ти го казвам. Много са се опитвали да се представят за джелузци. Това е най-добрата маскировка.

— Забеляза ли ме някой друг? — попитах аз.

— Казах им, че си ми дал знак, но може да имаш нужда от помощ, за да намериш кръчмата. Това беше извинението ми пред другите, за да те последвам.

— Очевидно сте свикнали да има между вас изменници — подхвърлих аз.

— Глупости, просто живея както мога. Не вярвам на онези надути гилдии и други подобни.

— Тогава защо не я напуснеш?

— Заради маската приятелю, заради защитата. Благодарение на нея оцелявам.

— Не се ли наказва такова открито издаване тайните на гилдията?

— Сега сме по-разпуснати от едно време, всичките. Само неколцина фанатици се придържат към старите традиции. Освен това аз не мога да спра да говоря. Трябва през цялото време да говоря, така че с някои от приказките си неизбежно издавам тайни. Все пак какво представлява една тайна? Какво представлява истината?

Последното, изглежда, беше риторичен въпрос, така че не си направих труда да отговоря.

— Сега — каза Токсо — да поговорим за двореца.

— Бил съм само в главната зала — отговорих аз. — Почти не познавам разположението.

Токсо бръкна под завивката на леглото и извади голямо руло плътна хартия. Разгъна го и ми го показа. Беше подробен план на двореца с всички прозорци и входове, етажи и всичко, разположено върху тях. Беше отлична карта.

— Заплатих за това с официалната си маска — каза Токсо. — Досега не съм го използвал. Когато забогатея, ще си направя и друга.

Не бях сигурен доколко е морално да помагам на един крадец да обере кралската съкровищница, но мислех, че всички скъпоценни камъни на Мисхим Теп ще бъдат нищожна цена за възможността да предотвратим кръвопролитието, което можеше да настъпи.

— Защо има охранявана съкровищница? — попитах аз. — Нали стените на къщите са украсени със скъпоценности, към които жителите на града се отнасят като към обикновени камъни?

— Не самите скъпоценни камъни, а изкусната изработка на предметите в съкровищницата могат да получат отлична цена на няколко хиляди километра на север или на изток оттук — отговори Токсо.

Той се наведе напред, очите му блестяха през богато украсената маска.

— Тук е най-добрият начин за влизане в двореца — каза той. — Отказах се от него, защото бях самичък.

— Няма ли други джелузи, които да ти помогнат?

— Само един. Познавам го отдавна като нескопосан простак. Не, в момента аз съм единственият крадец тук, с изключение на другия човек, за когото споменах. Всички останали са обикновени бойци. Можеш да ги познаеш по маските.

— Не знаех, че има разлика в маските.

— Разбира се, че има!

— Моята каква е?

— Маска на убиец — каза направо Токсо.

Почувствах как по тялото ми премина студена тръпка. Молех провидението да не бъда принуден да убия една жена колкото и лоша да беше тя.

Улиците на Града на скъпоценните камъни тънеха в тишина. Маскирани, придържайки се към сенките, двамата с Токсо се придвижвахме към двореца.

Съществен недостатък на маските беше, че те спираха и без това недостатъчната светлина.

Токсо разви едно въже от кръста си. Той ме увери, че макар и тънко, то е много здраво. После посочи мълчаливо покрива. Близко до края имаше пилон за знаме. Причината, поради която бяха необходими двама души, беше, че въжето трябва да се прехвърли около пилона така, че двата му края да висят на улицата. Единият трябваше да държи въжето, докато другият се изкачи и го завърже, за да може и другият да се изкачи по него.