Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Показалецът е неподвижен, прегънат под неестествен ъгъл, а малкият пръст изглежда е счупен по начин, който не дава надежда за възстановяването му. Китката кърви силно, а кожената тапицерия на креслото лъщи и лепне.

Половината лице на Вайълет е закрито от меки сенки, другата се показва позлатена от време на време, но и в двете светли очи блести неподправен интерес.

— Питам те за последен път: откъде получи снимка на Лили?

— Предполага се, че от близките — осигури ми я хирургът.

— Доктор Хоб.

— Да.

— Кога?

— Вчера сутринта.

— В неделя сутринта?

— Да. И така разбрах, че сте близначки.

— И отлетя за Денвър.

— Първо до Лас Вегас. За Денвър — след това.

— Защо точно там?

Той няма обяснение пред себе си за Изми Клем, да не говорим за пред другите. Затова отвръща:

— Ти ме нарани на оня паркинг. Нахлу в дома ми, без да оставиш никаква следа нито при влизането, нито при излизането си. Играеш си, както ти хрумне с апаратурата за сигурност, отваряш резета от външната страна на вратата…

— Резетата се отварят с помощта на електромагнит. Това магия ли е според теб?

— Бях уплашен. Трябваше да се скрия на място, където не можеш да ме откриеш, където да помисля.

— И какво успя да измислиш в Денвър, което да те върне обратно у дома?

Той поклаща глава, но това се оказва грешка. Непоносима болка се разлива като някаква течност из черепа му.

Когато попреминава, Раян отвръща:

— Няма как да се разкаже с думи. Нищо няма да разбереш.

— Ами опитай.

— Няма да разбереш — повтаря той.

Раян започва да обмисля възможността да използва масичката за кафе като оръжие — двете кандилца биха могли, ако я катурне, да залеят не само пода и мебелите, но да засегнат и Вайълет.

Тя отбелязва:

— Не съм очаквала да се появиш тук.

— Да. Каза го вече.

— Мислех, че ще ме оставиш да убия баща ти.

— Не съм дошъл само заради него.

— А заради какво още?

Той не отговаря. Не е длъжен да отговаря на всеки въпрос. И да отговаря, и да не отговаря, най-накрая тя ще го убие.

Вайълет проговаря отново:

— Не се ли питаш коя съм аз — освен това, че съм й сестра?

— Абсолютно убеден съм, че не си начална учителка.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Учителка, каквато бе тя.

— Лили не е била никога учителка.

Понеже креслото на Раян е разтегателно, то е поставено на по-голямо разстояние от масичката, отколкото би желал. Да бе по-близо, можеше да протегне крака, да ритне масата и да я преобърне, да запрати по този начин светилниците на пода.

— Лили беше шивачка.

— Защо им е трябвало да лъжат за това? — пита Раян.

Вместо да отговори на въпроса, Вайълет казва:

— Аз работя за правителството. Служба за сигурност. Но не е ФБР или ЦРУ. Нещо много по-различно, господин Пери. За моята служба не си чувал нищо, нито пък ще чуеш.

— Тайна полиция.

— Да. В общи линии. Лошият ти късмет се изразява в обстоятелството, че си взел сърцето на човек, чиято сестра е в състояние да си го получи обратно.

— Лично аз не съм вземал каквото и да било. Твоите чувства са си твои. Аз ги разбирам. Знам защо би могла да се чувстваш по този начин. Наистина. Само че аз бях включен в списък за чакащи трансплантация, а тя се оказа в донорски списък, така че се получи съвпадение. Ако не бях аз, щеше да е друг.

— Списъкът, в който си бил включен, се води при Американското депо за трансплантация на органи, нали така?

— Да. Точно така.

— И колко време чака за ново сърце, господин Пери?

Ако тя отклони от него дулото на пистолета поне за миг, ако рече да се надигне от креслото или вниманието й бъде отвлечено за момент поради каквато и да било причина, той може да скочи, да ритне масата и да разлее маслото от кандилцата върху пода, а когато избухнат пламъци и настане хаос, да отърве по някакъв начин кожата. Сцената, която разиграва в съзнанието си, много напомня каскадьорска атракция от Холивуд, но би могла да свърши работа, просто би могла, тъй като животът много често подражава на измислицата. Само да не я дразни, да поддържа разговора и дано тя му предостави възможност.

— Доктор Гупта, кардиологът — той ми даде една година живот… максимум. Но можех да си отида и след половин, и дори още по-малко. Почти четири месеца не попаднаха на подходящ донор.

— Някои чакат по година, по две — отбелязва тя. — За мнозина така и не се намира донор. А за теб се намери подходящ в рамките само на месец.

— Не на месец, а на цели четири.

— Само месец, след като попадаш под грижите на доктор Хоб.