Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Отваря бялата портичка в бялата дъсчена ограда и минава под арка от декоративни растения, които въпреки не така живописните си зимни одежди, гордо показват по някой яркочервен, като кръв цвят. Павирана алейка води към веранда, по чиито отвесни дървени решетки се вият петунии.

Имотът се поддържа от градинарска фирма. Ако зависеше от самия Джими, моравата щеше да е отдавна мъртва, а всичко наоколо би навявало мисли за първия ден след ядрена катастрофа.

Предната врата е открехната. Раян не звъни, а я блъсва навътре и прекрачва прага.

Той идва тук рядко, така че когато се сеща колко време е минало, това винаги го изненадва и потиска. Ерата на Водолея е настъпила според повечето световни капацитети, но тук часовниците са спрели през 1968 година. Сюрреалистични плакати, снимки на рок състави, тук Джанис Джоплин, там Джими Хендрикс, символи на мира и портрети на председателя Мао, бамбукови щори и пердета на размазани цветни петна и, разбира се, наргиле върху масичката за кафе.

Джими е седнал на дивана, а над него бди Вайълет, сестрата на Лили, с пистолет в ръка. На цевта е навит заглушител.

Като вижда Раян, баща му възкликва:

— Мама му стара, момче, къде се помайваш? Положението тук е напечено. Каквото и да си направил до момента, гледай да го оправиш на секундата, щото тая тук си е луда за връзване.

На шейсет и три години, Джими няма коса по темето, но му е останала растителност по-ниско, която е достатъчна да си върже конска опашка. Опасал е чело с лента, пуснал е коцкарски мустачки, накиприл се е с мъниста като любимите му рок звезди от шейсетте. Единственото нещо у него, което не е изкопирано от другиго, са очите му — същински прогорени дупки с утайка от мътна вода и пепел на дъното, останали от пожар, чиито пламъци на детинска пресметливост и вечна нужда се вплитат в други — на безмълвно безумие; незнаещи покой очи, които Раян има сили да срещне, само когато старецът му се е наредил до такава степен, че всякакъв страх, горчивина и обида са потопени за момента в море от химизирано блаженство.

— Бампинг — обажда се Вайълет.

Доловил движение, Раян се извръща и съзира някакъв мъж да влиза в дневната откъм коридорчето. Той е азиатец, на ръст колкото Раян, и също държи пистолет.

Жената кимва към Джими и казва на Бампинг:

— Заведи го в спалнята и да мирува там, докато свършим с това.

— Не искам да ходя там — инати се Джими. — Не ща да вървя с тоя никъде.

Вайълет допира заглушителя на пистолета до челото на Джими.

— Татко — намесва се Раян, — прави каквото ти казват.

— Да им го туря аз на тях — пожелава бащата, — свине фашистки.

— Тя ще ти пръсне главата, татко. Какво по-лошо от това би могъл да ти направи той?

Джими облизва устни и тънките мустачки над тях. Надига се неохотно от дивана. Пълна развалина — кожа и кости. Дъното на джинсите му виси, не му е останал грам тлъстина, а щръкналите от ръкавите на ризата лакти изглеждат на големина колкото дланите.

— Тая ме изтезава — оплаква се Джими на Раян. — Не ми дава да си свия трева. Кажи й да не бъде такава свиня.

— Сега не аз определям правилата, татко.

— А тая къща чия е? Нали е твоя?

— Татко, върви с Бампинг.

— С какво да вървя?

— С Бампинг. Това му е името. Хайде, отивай.

— Бе кой нормален човек се казва Бампинг?

— Не говори така, татко.

— Когато ти купиха компанията, да не ти взеха и топките заедно с нея?

— Взеха ги. А сега върви с него.

— Това е свинщина — цялата тая работа.

— Във всеки случай не е сън в лятна нощ, — отвръща Раян.

— Това пък какво означава?

— Нищо.

— Не може да е нищо, дръвник такъв.

Най-накрая Джими се съгласява да се оттегли с Бампинг в спалнята. Вратата се затваря зад тях.

— Свали си сакото — казва Вайълет, — ама много внимателно.

— Не нося оръжие.

— Много, ама много внимателно — повтаря тя.

Той смъква сакото и го пуска на дивана, където тя има възможност да го провери, ако иска. По нейна заповед съблича ризата и я оставя до сакото, след което се завърта около собствената си ос с разперени като криле на птица ръце.

Доволна, че не е въоръжен, тя му сочи едно кресло с думите:

— Сядай там.

Раян се подчинява.

— Смешна работа — отбелязва той.

— Много ли ти е забавно?

— Чак забавно не бих казал, но е интересно все пак, че както достойното войнство на Великото поколение, така и техните недостойни наследници харесват удобните кресла.

Раян не се обляга, а остава изправен в своето.