Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

— Така съм чувал.

Когато Вайълет минава откъм другата страна на креслото, Раян извива шия и се опитва да извърти тялото си, за да я вижда.

— Гледай напред — нарежда жената, като му тиква дулото в носа.

Той се подчинява.

— Ако извърнеш глава назад, ще те гръмна. Тия от плакатите — къде са сега?

— Не знам. Мнозина са вече мъртви.

— Значи светът е променил тях — заключава жената.

Почти не чува леките й стъпки. Трябва да е взела нещо в ръка, за да го види отблизо, защото се чува тихо тупване, когато го пуска върху масата.

В проточилото се мълчание Раян започва да обмисля какво да каже, с което да овладее инициативата в бъдещия разговор.

Тя проговаря от толкова близко, че усеща дъха й върху дясното си ухо:

— Казах на баща ти как ми е името. Знаеш ли как се казва сестра ми?

Разликата в интонацията между съобщението и въпросът е като при безобиден наглед, но залагащ капан полицейски разпит. Последните няколко думи са изкристализирало обвинение и всеки грешен отговор би отпушил пороя на нейния гняв.

След кратко колебание и с ясното съзнание, че това може да се окаже гибелно, Раян отвръща:

— Да. Казва се Лили.

— Откъде научи името й? Да не се досети от цветята или аз съм се изпуснала?

— Не. Питах близките, а поисках и снимка, от която разбрах, че сте еднояйчни близначки.

— Дадоха ти снимка? Близките?

— Да.

— Но близките — това съм аз.

— Предполагам, че са я изпратили родителите.

— Лъжец — заявява тя.

Удря го отстрани по главата, вероятно с дръжката на пистолета, и от ухото му шурва кръв.

Докато се опитва да стане от креслото, го настига следващ удар — право по темето, и то така бързо, че едва успява да усети силната болка в разкъсаното ухо. Пареща болка плъзва по мястото, където се съединяват челната кост и двете париетални. Инстинктивно е стиснал очи и при всеки удар сякаш съзира тези неравни съединителни линии да блещукат в мрака със стотици червеникави искрици.

В отчаян порив да се предпази, той обхваща глава с длани, така че третият удар се стоварва върху пръстите. Надава остър вик, или поне така си мисли, но дори да го е сторил, четвъртият бърз удар го секва и го праща в безсъзнание.

Съзнанието му се връща постепенно, лека–полека светлината става все по-поносима. В самото начало, докато излиза от пълната забрава, жалките пламъчета от маслените кандила пръскат непоносимо ярка светлина наоколо — всяко потръпване реже окото. Няма представа нито къде се намира, нито какви са тези светлини, а главата му така го цепи, че въобще не може да извика на помощ думите, необходими, за да поиска да махнат мъчителните сияния. Отново изпада в несвяст, пак идва на себе си и пак губи съзнание. Постепенно, заедно с привикването към светлината, възвръща и паметта си.

Когато осъзнава кой е, къде и при какви обстоятелства се е озовал тук, той вдига брадичка от гърдите си, където я е подпрял, за да погледне Вайълет, разположена в кресло от другата страна на масичката за кафе.

— Как се казваш? — пита го тя.

С лявото ухо чува думите й прекрасно, но през другото влизат така, сякаш ушният канал е пълен с вода. Но е възможно да не е оглушал, а просто ухото да се е напълнило с кръв от разкъсаната ушна мида.

— Знаеш ли си името? — пита отново Вайълет.

Отговорът скърца непроизнесен в пресъхнало му гърло.

Успява да изцеди малко слюнка, преглъща и мълви:

— Да.

— Как се казваш?

— Раян Пери.

Раян усеща подсъзнателно, че тази жена притежава таланта да удря с тежък предмет по главата, без да предизвика мозъчно сътресение, но този път видимо е изгубила контрол над себе си и сега се притеснява да не би неволно да е съкратила планираните за негова сметка развлечения.

— Коя дата сме?

Той мисли малко, сеща се и съобщава датата.

Главата му се цепи от ухо до ухо, от носа до тила с такава сила, че никакъв аспирин не би помогнал ни най-малко. В добавка към това мъчение, откъм дясната половина на главата му се поражда още по-остра, заслепяваща болка, която се придвижва назад, до тила, надига се и заглъхва на вълни, а по петите я следват кратки, но още помощни, остри като игли пристъпи, шест–осем–десет един подир друг, които прекарват пунктирана линия от дясното слепоочие, през орбитата на окото, за да завършат в основата на носа.

Когато прави опит да вдигне лявата ръка от подлакътника на креслото с намерение да докосне с нея главата си, неволно поема въздух със силно съскане през стиснати зъби, защото има усещането, че някой е овалял в натрошено стъкло разранените кокалчета на китката му.