Дин Кунц: Сърцето ти принадлежи на мен

Раян Пери не знае, че нещо у него не е наред. На трийсет и четири изглежда в по-добра форма, отколкото е бил на двайсет и четири. Спортният салон в собствената му къща е отлично оборудван. Личен треньор се явява там три пъти седмично.

Станал рано в тази септемврийска сряда, той дръпва пердетата, за да види лъсналото като чиния ярко небе, окъпало в синьо повърхността на морето, а то го кара да пожелае сърф и пясък по-силно от очакваната закуска.

Влиза в Интернет, за да види какви са условията за сърф, и се обажда на Саманта.

Тя вероятно вижда името му, изписано на дисплея, защото се обажда със:

— Здрасти, Жмичкин.

Нарича го понякога така, защото в оня следобед преди тринайсет месеца, когато го срещна за пръв път, той страдаше от упорито възпаление на клепачите, а то го караше непрекъснато да примигва с очи.

Понякога, след като не се е откъсвал от поредния софтуер денонощие и половина, внезапен тик в дясното око го принуждава да зареже клавиатурата и да заприлича на побъркан, който предава отчаяни сигнали за бедствие посредством морзовата азбука.

В един подобен момент в офиса му се изтъпанва Саманта, за да вземе от него интервю за Венити Феър. Отначало решава, че се опитва да я сваля — при това най-левашки.

По време на тази първа среща Раян се изкушава да я покани на ресторант, но долавя у нея някаква прекалена сериозност, която не ще й позволи промяна на отношенията им, поне докато се занимава със статията.

— Ами ако те окалям в материала? — пита го тя.

— Няма.

— Откъде знаеш?

— Първо, не го заслужавам и второ, ти си почтен човек.

— Не ме познаваш достатъчно добре, за да си сигурен.

— От начина, по който водиш интервюто, разбирам, че си интелигентна, без задни мисли, свободна от политически клишета и завист. Ако и ти криеш някаква заплаха за мен, то значи не ще бъда в безопасност никъде, освен сам, в заключено помещение.

Не се опитва да я ласкае. Просто изразява открито мнението си.

Саманта притежава изострен усет към измама и мигом долавя, че той е искрен.

Сред качествата, които привличат една умна жена към даден мъж, правдивостта може да си съперничи единствено с куража, нежността и доброто чувство за хумор. Тя приема поканата за вечеря, а изтеклите оттогава месеци са най-щастливите през целия му живот.

И сега, в тази сряда сутрин, той казва:

— Жестоки двуметрови вълни, величави като стъклени планини, а слънчевите лъчи проникват направо до костите.

— Имам срок, който трябва да спазя — жива или мъртва.

— Много си млада за подобни приказки.

— Да не те е пипнала пак безсъницата?

— Спал съм като къпано бебе. Без да се подмокрям.

— Недоспал си доста опасен върху сърфа.

— Може да съм малко безразсъден, но не и опасен.

— Напълно ненормален. Като оня път, с акулата.

— Хайде пак. Не беше нищо особено.

— Да, бе, нямаше и пет метра.

— Мръсницата отхапа огромно парче от борда ми.

— И ти какво? Реши да си го вземеш обратно?

— Нали паднах — обяснява Раян, — отивам под вълната, в мътилката, боря се за глътка въздух, а с едната ръка съм се вкопчил в скега.

Скегът, прикрепеният към дъската за сърф кил, дава възможност на сърфиста да я направлява.

Всъщност тогава Раян сграбчи вместо него гръбната перка на акулата.

— Само някой откачен камикадзе може да язди акула — отбелязва Саманта.

— Не съм я яздил, тя ме взе на стоп.

— Бедната животинка излезе на повърхността и направи опит да се отърси от тебе, а ти я натика отново надолу.

— Страх ме бе да се пусна. Така или иначе, едва я удържах двайсетина секунди.

— Безсънието прави повечето хора бавни, а тебе — суперактивен.

— Снощи съм спал като пън. Чувствам се отпочинал като мечка на пролет.

— Един път видях в цирка мечка да кара велосипед с три колела — съобщава Саманта.

— Това пък какво общо има?

— Беше по-интересно от сцената с някакъв идиот, който язди акула.