Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Родителите на Раян, а и тези на Саманта, принадлежат към онази част от следвоенната генерация, която отхвърля тежестта на традициите и отказва да носи отговорност. Понякога има чувството, че той е родителят, а те — децата.

Независимо от последиците от собственото им поведение и вземаните от тях решения, те не изпитват никакво чувство за вина. Всяка предоставена им възможност за изкупление биха приели като обида. Майката на Сам сигурно е същата.

Саманта отпуска чашата върху масата, но този път слънцето не й обръща внимание.

След известно колебание и след като е налял вино на двамата, Раян проговаря:

— Странно е, че нещо така прекрасно, каквото са цветовете на това дърво, може да събуди един лош спомен.

— Извинявай.

— Няма за какво.

— Какъв хубав ден. Не исках да го развалям. И ти ли си така страховито гладен?

— Мога да излапам цял вол.

Но си поръчват само филе миньон — никакви рога, никакви копита.

Когато залязващото слънце подпалва западния хоризонт, в листата на голямото дърво започват да блещукат дълги вериги миниатюрни лампички. Върху всяка маса има свещ в кехлибареножълта чаша от кристално стъкло с полирани фасетки и сега помощник-келнерите ги запалват.

Съвсем обикновеният на пръв поглед вътрешен двор изведнъж добива магически вид, а Саманта застава в центъра на вълшебната приказка.

Преди да им сервират вечерята, тя успява да си възвърне по-ведрото настроение от изминалия ден и той се присъединява към нея.

След първата хапка телешко тя вдига тост.

— За твое здраве, Дотком. — Това е друг прякор, който използва, когато реши да се пошегува за сметка на репутацията му на бизнес гений и компютърен цар.

— Защо за мое? — пита той.

— Днес най-после слезе от пантеона и показа, че си в най-добрия случай само полубог.

Той се преструва на дълбоко възмутен и отвръща:

— Нищо подобно не съм правил. Продължавам да държа лостовете, с които карам слънцето да изгрява сутрин, а луната — вечер.

— Днес избираше по-кротички вълни, а още към два и половина грохна на плажа.

— Не ти ли минава през ум, че може да е от отегчение? Вълните днес не бяха никакво предизвикателство за мен.

— Мина ми, разбира се, за около две секунди, но ти закърти така внезапно, че май вълните са били нещо повече от предизвикателство.

— Не съм спал. Медитирах.

— Ти и Рип Ван Уинкъл.

След като уверяват грижливия сервитьор, че стековете им са били превъзходни, Саманта го пита:

— Кажи сега сериозно — всичко наред ли беше днес сутринта?

— На трийсет и четири съм, Саманта. Вероятно не мога да поря вълните като едно време.

— Ами, видя ми се малко посивял.

Той вдига длан към косите си.

— Къде?

— Хубавото ти лице.

Раян се усмихва.

— Красиво ли го намираш?

— Не можеш да караш твоите трийсет и шест часови сеанси пред компютъра, а след това да пориш океана като национален шампион.

— Не съм тръгнал да мра, Сам — просто остарявам величествено.

Събужда се в непрогледен мрак, усетил ритмичното полюляване на океана под себе си. Объркан, решава, че е легнал ничком върху дъска за сърф отвъд линията на прибоя, а някой е загасил и последната небесна звездица.

Бързото и остро пулсиране на сърцето му го плаши.

Когато опипва повърхността под себе си, Раян осъзнава, че е в леглото си, а не върху сърф. Ритмичните полюлявания не са истински, а рожба на въображението, съзнанието му е сънливо и размътено.

— Сам — обажда се Раян, но си спомня, че тя не е до него, че е самичък в собственото си легло.

Опитва да посегне към нощната лампа… но не може да вдигне лявата си ръка.

Когато прави опит да седне в леглото, болка пронизва гърдите му.

Раян има усещането, че върху гръдния му кош са стоварили бетонни блокове. Макар не особено силна, тази болка го плаши. Пулсът му се учестява до такава степен, че не е в състояние да го измери.

Увещава се да запази спокойствие, да не мърда, да изчака пристъпът да премине, също както там, върху дъската.

Разликата между тогава и сега се крие в болката. Препускащото сърце, отпадналостта и световъртежът го притесняват също като първия път, но прибавеният елемент на болка не му позволява да се залъгва, че става дума за пристъп на паника.

Дори като малко дете, Раян не се страхуваше от тъмното. А сега му се струва, че именно мракът е онова тежко нещо върху гърдите му. Черният безкрай на Вселената, гъстата атмосфера на земната нощ, заслепяващата тъма в спалнята, всички те се трупат една върху друга, а заедно — отгоре му. Неумолимо притискат гръдната кост навътре, докато туптящото сърце започва да опира в нея, сякаш се опитва да излезе навън, на свобода, и да потъне в безкрайността.