Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Докато се носи без усилие из бездна, леко осветена от облаци блещукащ планктон, някакъв глас се разнася над него:

— Раян?

— Ъ-ъ-ъ?

— Спиш ли?

Има усещането, че продължава да спи, когато отваря очи и вижда надвесеното над него лице: красиво до такава степен, че в него има нещо митично — този лъчист поглед на погълнали лазура от лятното небе и изумруденозеленото на водната шир очи, с тази златна грива и описан около нея слънчев ореол — същинска олимпийска богиня в отпуск.

— Беше заспал — казва Саманта.

— Прекалено много усилия. Изстискан съм като лимон.

— Ти ли, бе? Че кога се е случвало подобно нещо?

Раян сяда върху кърпата и отвръща:

— Всичко си има първи път.

— Наистина ли искаш да тръгваме?

— Не съм закусвал. Пропуснахме и обяда с този сърф.

— Имам шоколадови пръчици в чантата.

— Нищо друго, освен една огромна телешка пържола, не е в състояние да ме върне към живота.

Двамата понасят хладилната чанта, плажната кърпа и сърфовете към форда. Натикват ги отзад.

Все още прегрял от слънцето, с разтреперани от продължителното сърфиране колене, той едва не помолва Саманта да кара.

Тя го поглежда на няколко пъти изпитателно, сякаш усетила, че кратката дрямка на плажа е свързана със случилото се сутринта, когато се носеше като патица из водата, с готово да се пръсне сърце. Не му се иска да я тревожи. А и няма никаква причина за тревоги.

Онова бе само по-силен пристъп на възбуда. Но ако погледнем истината в очите, повечето хора страдат от подобни явления в наше време, като се имат предвид съдържанието на вечерните новини и песимистичните прогнози за бъдещето.

Вместо да подаде ключовете на Сам, Раян кара две преки до жилището й.

Саманта се къпе първа, докато Раян вари пресен чай, охлажда го с лед и накисва в него резенчета лимон.

Уютната кухня има огромен прозорец, зад който се кипри масивно калифорнийско пиперово дърво. Елегантните му клони, окичени с увиснали, подобни на папрат островърхи листа, разделени на множество лъскави разклонения, сякаш изпълват целия свят, създават илюзията, че жилището е нещо като детска къщичка в короната на дърво.

Приятното изтощение, което обзема Раян на плажа, сега се е изпарило и в тялото му напират нови жизнени сокове.

Обмисля възможността да се любят със Саманта. Появило се един път, желанието набъбва неудържимо.

Подсушената с хавлия коса на Саманта е все още влажна, когато тя се връща в кухнята, облякла тюркоазни панталони и ослепителнобяла блуза, с бели кецове на краката.

Ако и нея я мъчеха подобни щения, би се явила босонога, само с копринена роба отгоре.

Седмици наред либидото й е равно на неговото. Забелязал е, че желанието й е най-неутолимо в периоди, когато пише усилено и е най-малко склонна да обсъжда предложенията му за женитба.

Подобна готовност за целомъдрена сдържаност е признак за това, че сериозно обмисля дали да приеме годежния пръстен, сякаш перспективата да се превърне в съпруга прави секса да изглежда твърде сериозно занимание, свято дори, в което не бива да се впускат с и без повод.

Раян посреща с ентусиазъм тези нейни настроения, защото смята, че те увеличават шансовете Сам да приеме неговото предложение. На двайсет и осем, тя е с шест години по-млада от него — цял живот изпълнен със секс е пред тях.

Налива й чаша леден чай и отива на свой ред под душа. Започва с вода, приблизително толкова студена, колкото е и чаят.

Под лъчите на залязващото слънце дърветата хвърлят издължени сенки по плочестия двор на ресторанта.

Раян и Саманта си разделят салата с каперси и мързеливо отпиват от първата си чаша вино, без да бързат с поръчката на предястия.

Гладката, олющена кора на дърветата е червена на цвят, което изпъква особено ярко под процеждащата се през клонака светлина на гаснещия слънчев лик.

— Тереса обичаше цветовете им — обажда се Сам, като има предвид сестра си.

— Какви цветове?

— На тези дървета. В късна пролет нацъфтяват целите в малки букетчета.

— Бели и розови — сеща се Раян.

— Тереса казваше, че са като гирлянди от камбанки, окачени от самодиви, за да огласят въздуха под напора на вятъра.

Преди шест години Тереса получава много сериозна черепна травма в резултат на катастрофа. Впоследствие умира.

Саманта я споменава рядко. Когато говори за Тереса, тя се затваря в себе си и преди да е казала кой знае колко, погребва спомена в продължително мълчание.

А сега, загледана в надвисналите клони, изразът на очите й напомня за оня копнеж, с който очаква следващата серия прииждащи вълни, яхнала сърфа си.