Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

— Шик, нали?

— От автомобилна гума ли са правени?

— Да, но от най-скъпа.

— А шапка от гюрук на кабрио взе ли си?

— Що, не ти ли харесват?

— Ако ги спукаш тия влечки, ще ти ги сменят ли от пътна помощ?

Раян изритва сандалите от краката си и заявява:

— На мене си ми харесват.

— На колко километра ги балансираш?

Мек и парещ, пясъкът скърца под ходилата, но внезапно става твърд и студен там, където ромолящият прибой го обработва като с механичен чук.

Нагазват в морето и той се обажда:

— Ще им туря пепел на сандалите, ако следващия път си сложиш червените бикини.

— Ти всъщност искаш тези, жълтите.

Раян скрива изненадата си от тази проницателност.

— Че защо тогава ще настоявам за червените?

— Защото само си въобразяваш, че можеш да четеш мислите ми.

— Докато за тебе съм отворена книга, така ли?

— Жмичкин, редом с твоята, психиката на Мики Маус е сравнима с тази на Достоевски.

Двамата възсядат бордовете и, легнали отгоре им по корем, гребат с ръце срещу вълните.

Извисил глас над шума от прибоя, той пита:

— Това с Мики Маус обида ли беше?

Сребърният й смях извлича от спомените на Раян образи на приказни русалки, обвеяни от тайната на водни глъбини.

Тя отвръща:

— Нищо подобно, миличък. Беше целувка в четиринайсет думи.

Раян не си прави труда да брои думите от Жмичкин до Достоевски. Саманта забелязва абсолютно всичко, нищо не убягва от вниманието й, в състояние е да възпроизведе дословно разговор, воден преди месеци.

Понякога го плаши също толкова, колкото го привлича, и това му се струва много положително. С нея няма опасност да му доскучае.

Следващите вълни идват на равни разстояния една подир друга, като товарни вагони — по пет-шест последователно. Между отделните групи настъпва относително спокойствие.

В един такъв момент двамата със Саманта заемат изходни позиции. Възсядат сърфовете и отправят погледи към първата от серията високи вълни.

Гледано от непосредствена близост, морето вече не е така спокойно и синьо, каквото му се струва от прозореца на спалнята. Сега е притъмняло като нефрит и крие неуловима заплаха. Приближаващата издутина наподобява люспестия гръб на някой левиатан, по-голям от хиляда акули, роден в дълбините, но тръгнал сега да търси храна в огрения от слънце свят.

Сам поглежда към Раян с усмивка. Слънцето надниква в очите й, за да открие там небесна синева, изумруденото зелено на морето, удоволствие от усещането за хармония с тези милиони тонове водна маса, устремени към брега под напора на бури, отдалечени на пет хиляди мили, и от привличането на Луната, виснала сега откъм тъмната страна на земното кълбо.

Сам улавя втората вълна: на колене, после на едното, изправя се с умело и прецизно движение, поема нататък. Яхва хребета на водния хълм, плъзва се надолу, под пенестата му устна.

Когато изчезва от погледа му, Раян си казва, че тази вълна е по-висока и мощна от досегашните, напълно е в състояние да се огъне и да образува тръба около Сам, но тя е достатъчно добра, за да се измъкне от нея, също като петролна струя от тръбопровод.

Раян поглежда към открито море — няма търпение да възседне следващата вълна, стъпил здраво върху борда.

Нещо става със сърцето му. Забързало малко в предвкусване на удоволствието, ритъмът му внезапно се покачва до темп, подходящ за състояние на силна уплаха, а не на приятна възбуда.

Усеща пулса в коленете, китките, гърлото, слепоочията си. Приливът на кръв в артериите сякаш се удвоява, подтикван от напора на вълната към него, под него.

Шипящият глас на вълната става някак настойчив, злокобен.

Стиснал здраво дъската, забравил намерението да се изправи и да подкара сърфа, Раян вижда как денят помътнява, как губи яркостта на своя колорит. Към хоризонта небето си остава ясно видимо, но рязко посивява.

Мастилени облаци се просват върху нефритеното море, сякаш то всеки миг ще почернее в утринната светлина, сякаш е настъпила безлунна нощ.

Дишането му е забързано и повърхностно. Самата атмосфера се променя, половината кислород е изчезнал от нея, което може би обяснява сивия цвят на небето.

Никога до този момент не се е плашил от морето. А сега го е страх.

Водата като че ли се надига съвършено съзнателно, обладана от зъл умисъл. Вкопчен в дъската, Раян се плъзва от хребета на подутината към равното пространство между две вълни.

Обзема го безумното чувство, че равното ще се превърне в ров, ровът — във водовъртеж. Изпълнен е със страх, че водната стихия ще го засмуче навътре в себе си.