Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Дъската се тресе и разлюлява и Раян без малко не пада от нея. Силите му го напускат. Хватката отслабва, ръцете се разтреперват като на старец.

Нещо щръква във водата. Стряска го.

Когато разбира, че тези островърхи форми не са нито плавници на акула, нито настръхнали пипала, а просто сплетено кълбо водорасли, не изпитва никакво облекчение. Ако сега се покаже отнякъде акула, Раян остава на произвола на съдбата — няма сили да бяга или да й окаже съпротива.

Атаката секва така внезапно, както е започнала. Бурният ритъм на сърцето се укротява. Синевата прогонва сивия цвят от небето. Натрапчивият мрак освобождава водата. Силата му се връща.

Не е забелязал, че Саманта е стигнала с вълната до брега и сега пак се приближава, легнала върху своята дъска.

Когато е вече съвсем близко, набраздилата челото й тревога се долавя и в гласа й:

— Раян?

— Наслаждавах се на мига — лъже той, проснат върху борда. — Ще хвана някоя от следващата серия.

— Откога си станал патица? — пита тя, с което има предвид, че клечи във водата като някое пернато, като ония безволеви и страхливи мераклии, които по цял ден киснат в сравнително спокойните води преди прибоя и наричат това сърфиране.

— Последните две в тази серия бяха по-големи от останалите — отвръща той. — Имам предчувствие, че следващата ще бъде поне два човешки боя. Струва си да изчакам.

Сам възсяда дъската и отправя поглед към хоризонта, търси първата от поредната серия вълни.

Ако предчувствието му е вярно, тя усеща, че я будалка, и се пита защо ли го прави.

С успокоен пулс и възвърнати сили, Раян престава да прегръща дъската, възсяда я и остава в очакване.

Докато чака, той си казва, че сполетялото го не е пристъп на физическа слабост, а по-скоро на нервна възбуда. В областта на самозаблудата той е твърде добър.

Няма причина да е нервен. Животът му е сладък, като намазана с масло филия, нарязана на удобни за консумация залъци.

Вперила поглед в далечината, Саманта проговаря:

— Жмичкин.

— Виждам я.

Морето се надига срещу утринното небе, тъмен нефрит и сребро, огромен воден вал се търкаля към прибоя.

Раян долавя аромат на сол, на сълзящ от водораслите йод, усеща солта с езика си.

— Яко — възхищава се Саманта.

— Голям звяр — съгласен е Раян.

Вместо да заеме позиция, тя пропуска вълната към него, седнала върху дъската с потопени във водата крака — жива стръв за акулите.

Ято чайки се устремява към брега, надало писък, сякаш да предупреди за библейското чудовище, което настъпва към брега, за да залее маси и пейки за пикник.

Решителният момент наближава, а у Раян се надига страх, че свързаната с предстоящия миг възбуда може да му докара нова… случка.

Гребе успоредно на вълната, изправя се на крака с разперени за равновесие ръце, с раздалечени пръсти на обърнатите надолу длани, качва се на хребета и поема по него също като върху гладка ивица лед. Бягащата вълна измества въздух и студен порив се плъзва по огънатото й лице, за да надигне обърнатите към него длани.

Сетне се оказва в тръбата, в тази къща от стъкло, зад завесата на пречупената вълна, носи се под нея, а страхът му се пръсва като балон, за да не остане и помен от него.

Като използва всеки познат трик, за да запази равновесие, той се изсулва от тръбата, миг преди тя да рухне, за да се озове отново на слънце, върху фино инкрустираната с пенливи петна водна повърхност. Денят е толкова истински, така правилен. Няма място за страх , напомня си той, защото само така може да се живее.

През цялата сутрин, чак до настъпването на следобеда, вълните се носят една подир друга. Бризът откъм брега се засилва, издухва воден дим от техните бърни.

Плажната кърпа не е място за трупане на тен. Тя е за отмора, за прогонване с масаж на тремора от пренапрегнатите мускули, за освобождаване на синусите от нахлулата в тях солена вода, за измъкване с помощта на гребен на водорасли и солени кристали от косите, за ободряващи реплики преди следващата серия.

Обикновено Раян остава на брега до късния следобед, когато бризът замира и вълните се слягат, когато жаждата за досег с вечността в лицето на океана се замества от най-банален физиологически глад.

Към два и половина обаче, проснат върху плажната кърпа за поредния отдих, Раян е обзет от приятно изтощение, също като след добре свършена работа. Има нещо особено сладостно в тази умора, нещо, което го кара да притвори очи и да остави слънцето да го приспи…