Раян не се притеснява от тези мълчания на Саманта, за които подозира, че са неизменно свързани с мисли за сестра й, дори когато не споменава името й.
Двете са еднояйчни близначки.
За да вникне по-лесно в съзнанието й, Раян прочита куп писания, посветени на разделени от някаква трагедия близнаци. Става ясно, че в ред случаи мъката на оцелелия е примесена с неоправдано от нищо чувство за вина.
Според някои капацитети неразривната връзка между еднояйчни близнаци, особено ако са сестри, не може да бъде прекъсната дори от смъртта. Някои даже твърдят, че продължават да чувстват присъствието на другия и го сравняват с фантомната болка на опериран, който продължава да усеща отрязания си крайник.
Мълчаливата умисленост на Саманта позволява да й се възхищава и да я изучава неприкрито, което не е възможно, когато усеща неговото внимание.
Впил поглед в нея, Раян застива от чувство на преклонение, неспособен е да вдигне чашата си дори, или най-малкото загубва интерес към нейното съдържание. Единствено очите му се движат, погледът им обхожда контура на лицето й, грациозната линия на шията.
Целият му живот представлява постоянен стремеж към съвършенство, каквото вероятно в самия него не съществува.
Понякога му се струва, че го доближава, докато изписва алгоритмите на поредния софтуер. Но тези мъдри дигитализации си остават хладни като математическо уравнение. И най-изисканата софтуерна конструкция е предмет на банална прецизност, а не на съвършенство, след като не е в състояние да предизвика ярка емоционална реакция.
В лицето на Саманта Рич той открива красота, която е толкова близка до съвършенството, че той започва да си внушава увереност в успешния край на своя поход.
Вперила поглед в дървото, но съсредоточила вниманието си далеч отвъд червената геометрия на неговите форми, Сам промълвява:
— Остана цял месец в кома след катастрофата. Когато дойде в съзнание… не беше вече същата.
Раян замълчава. За първи път тя споменава за комата. Сиянието на това лице под ласката на късното слънце отнема способността му да проговори.
— Продължиха да я хранят през тръба направо в стомаха.
Малкото хвърлени от листата върху лицето на Саманта сенки са вплетени в златото на косите й, обрамчват челото, сякаш самата природа е положила венец върху главата й.
— Лекарите казаха, че е в състояние на перманентна вегетация.
Погледът й се спуска по клоните и спира върху кръстовидния отблясък, хвърлен върху масата от пронизал винената й чаша слънчев лъч.
— Изобщо не им повярвах. Тереса бе все още вътре в онова тяло, превърната в негова пленница, но все така същата Тереса. Не исках да й махат хранителната тръба.
Погледът й среща неговия и той се вижда принуден да реагира.
— Но го направиха, въпреки всичко? — пита Раян.
— И я умориха от глад. Разправяха, че нищо нямало да усети. Предполагало се, че мозъчното увреждане не позволява на организма да изпитва болка.
— Но ти си убедена, че е страдала.
— Знам, че е така. През онзи последен ден, през последната нощ аз бях до нея и държах ръката й в своята. Усещах погледа й върху лицето си, макар че тя изобщо не отвори очи.
Раян не знае какво да каже.
Саманта взема чашата с вино, което кара кръстът да се превърне в стрела и тя потрепва известно време върху масата, също като стрелка на компас, напрегнала сили да открие точната посока на севера в очите на Раян.
— Много неща съм простила на майка си, но никога няма да й простя стореното на Тереса.
Саманта отпива от чашата, а Раян се обажда:
— Но аз мислех, че тя също е била тогава в колата…
— Така е.
— Останал бях с впечатлението, че е загинала по време на същата катастрофа. Ребека. Нали така се казва?
— Тя е мъртва. За мене. Ребека е погребана в един апартамент на Лас Вегас. Ходи, приказва и диша, но за мен е мъртва.
Бащата на Саманта е напуснал семейството преди близначките да проговорят. Саманта не пази абсолютно никакъв спомен за него.
С мисълта, че Сам трябва да се хване като удавник за сламка за онази малка част от семейството, която й е останала, Раян е почти готов да я призове да прости на майка си. Но замълчава, тъй като разбира Саманта и й съчувства.
Нейните дядо и баба, както и неговите — всички отдавна покойници — са от поколението, което победи Хитлер и спечели Студената война. Силата на техния дух и високата нравственост преминават в много по-малка степен — ако изобщо преминават — у следващото поколение.
Читать дальше