Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

За всичките си трийсет и четири години Раян е имал махмурлук само два пъти, но сега май го е затиснал трети. Главоболие. Гуреливите клепачи лепнат. Зрението — замъглено. Устата му е пресъхнала и смъди.

Отначало не може да си припомни събитията от предната вечер, нито е в състояние да си обясни поради какви причини се търкаля по пода.

Интересна работа: загадките около сегашното му състояние събуждат у него по-слаб интерес, отколкото ставащото на екрана — възрастен мъж, млада жена, тревожни приказки за война…

Наточеното някога до блясък острие на неговия разсъдък сега е захабено, мислите му приемат безформените очертания на живачна локвичка. Дори когато зрението се прояснява, пак не е в състояние да следи действието на екрана, нито да осъзнае естеството на взаимоотношенията между действащите лица.

Въпреки това нещо го принуждава да гледа, нещо му внушава, че събуждането му пред екрана с този филм не е плод на сляпа случайност, а на съдбата. Тук е изправен пред необходимостта да разгадае някакъв знак, едно предупреждение, свързано със собственото му бъдеще, което непременно трябва да разбере, ако иска да оцелее.

Това необикновено чувство става все по-силно и по-силно, докато накрая усеща достатъчно сили, за да се изправи на колене, а след това и на крака. Приближава се до огромния екран.

Докато мъхът по врата му настръхва, сърцето забива по-бързо. Туптенето в гърдите буди спомена за далеч по-гръмовния тътен, който го събуди през нощта, и сега изведнъж си припомня с най-дребни подробности страховития пристъп.

Обръща гръб на телевизора и запалва лампа. Гледа треперещите си ръце, стисва ги в юмруци, отново ги отпуска, почти очаква да забележи някакъв признак на частична парализа, но не открива нищо такова.

В банята му черният гранит, златистият оникс и неръждаемата стомана се отразяват в цяла джунгла от огледала. Една безкрайна редица Раян Периевци се е простряла насреща му, всичките сиви, изнемощели, посърнали от ужас.

Както никога до този момент, той ясно усеща черепа под кожата си, всяка негова издатинка, вдлъбнатинка и плоско място, а зад маската на лицето се крие вечната мъртвешка глава, какъвто и израз да се опита да й придаде.

Избръснат, изкъпан и облечен, Раян открива иконома си Ли Тинг в гаража.

Това обширно подземие предлага осемнайсет места за паркиране. Таванът е висок три метра, за да позволи достъпа на камионетките с доставки или — ако му се прииска някой ден — на авто каравана.

Подът е покрит със златисти керамични блокчета също като на ония, които използват в автосалоните. Стените са облицовани с блестящи бели плочки. Лакът на форда и на останалите возила в гаража блещука под тънички светлинни лъчи.

Винаги до този момент Раян е смятал гаража си за красив и даже елегантен. Сега му прилича на мавзолей.

В разположената в ъгъла работилница Ли Тинг лъска ръчно изработен регистрационен номер за автомобил.

Той е дребен, но много силен мъж. Прилича на излята от бронз и още небоядисана статуя, а по ръцете му изпъкват дебели вени.

Половинвековният му жизнен път е белязан от невъзможността да имат деца, а всяка надежда за промяна в това отношение е попарена. Кей Тинг забременява на два пъти, но по-късно вътреутробна инфекция предизвиква нелечим стерилитет.

Първото им дете е дъщеричка. Умира двегодишна, от инфлуенца. Второто, син, също си отива без време.

Малките дечица извикват върху лицата им най-нежни усмивки, макар очите да заблестяват при спомена за страховитата загуба.

Когато Ли Тинг изключва електрическия шлайф, Раян се обажда:

— Ли, имате ли съвещание с персонала тази сутрин или пък да сте насрочили някоя среща?

Изненадан, икономът се обръща. Лицето му грейва, брадичката се вирва, а изражението му се изпълва с жизнерадостно очакване, сякаш нищо не е в състояние да го зарадва повече от възможността да свърши нещо полезно.

Раян допуска, че истината е точно такава. Всички стремежи и усилия, свързани с отглеждането на деца, сега са насочени към работата.

Като оставя настрана табелата, Ли казва:

— Добро утро, господин Пери. Нямам нищо за вършене, което да не е по силите на Кей. Какво трябва да направя?

— Надявах се да ме закараш на лекар.

Сянка на загриженост заменя усмивката на Ли.

— Нещо сериозно ли е?

— Не мисля. Малко ми се повдига. Предпочитам да не карам аз.

Повечето хора, които разполагат с пари като Раян си имат шофьор. Но той обича твърде много колите, за да отстъпва другиму удоволствието да ги кара.