Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Тогава той забелязва младата азиатка, застанала на пет–шест метра от него, пред книжарницата. Тя май го наблюдава, изглежда ги е видяла двамата със Саманта.

Държи в ръце пет–шест стръка бледорозови лилии, щръкнали от целофанена опаковка, направена в цветарницата и стегната със синя панделка.

Притеснен от мисълта, че може да се окаже почитателка на Саманта и, заинтригувана от неговата среща с писателката да дойде и заприказва за романа, Раян става от пейката. На тази жена може само да каже, че е загубен, и никой, включително и тя, не е в състояние да му помогне.

Последните пет зими са сред най-суровите в историята на Калифорния, макар че температурите, които принуждават местните да посегнат към пуловерите, могат да изглеждат идеални за излет сред природата в очите на някой жител на Мейн или Мичиган. Остават още два часа неприсъща за сезона ароматна дневна светлина в този съботен следобед и пъстри тълпи заливат пешеходното пространство на мола, повече, за да се погреят на слънце и да позяпат другите, отколкото да пазаруват.

Някога техният вид би дал нова енергия на Раян, би събудил в душата му умиление. Сега го дразнят.

Възстановителният процес след сърдечна трансплантация започва с период на пълно спокойствие и тишина. След това сам се стреми да избягва тълпите, загрижен от това, че имунопотискащите препарати, които взема, могат да подготвят почвата да пипне някоя зараза, от която после трудно ще се отърве. А накрая започва да предпочита да си стои у дома не по здравословни причини, а защото с течение на времето все повече му допада самотата.

Сегашната тълпа не се блъска и не бърза, а бавно и безцелно обикаля насам–натам из мола. И все пак тия хора му приличат на бронирани легионери, на разярен рояк пчели от непознат вид, готови ей сега да скочат върху него и да го тикнат в някой кошер, от който няма измъкване. Докато крачи през покрития паркинг, Раян се бори срещу пристъпите на клаустрофобия, защото ако им се остави, направо ще хукне презглава към изхода и откритото пространство.

Претъпкан с превозни средства, гигантският паркинг е притихнал. В края на деня всички, които са имали желание, вече са пристигнали в мола, а като се имат предвид, че им остават само още два часа за зяпане по витрините, малцина биха си тръгнали точно сега.

Докато намери своята редица и стигне до края й, където е паркирал антикварния форд, Раян не престава да мисли за изражението в погледа на Саманта. Тогава реши, че тя го съжалява, но сега, потопен в своето нещастие, започва да подозира, че става дума за нещо по-лошо от съжаление.

Съжалението е болка, изпитана пред лицето на чуждо страдание, и е примесено с желание да помогнеш. Но Саманта не е в състояние да му помогне — тя даде ясно да се разбере това. Видяното в нейните очи повече прилича на съпричастност, която може да крие също толкова нежност, колкото и съжалението, но е по същество съчувствие към изпадналия в безнадеждно положение, към оня, за когото няма спасение.

Отвън го дразни слънцето, а тук — блясъкът на автомобилните стъкла, жегата, излъчвана от паркираните возила, вонята на катран, която се надига от сгорещената асфалтова покривка. Ще му се да си е у дома, в прохладния уют на солариума.

— Здравейте — чува се зад гърба си. — Здравейте, здравейте.

Обръща се, за да съзре азиатката с букета бледорозови лилии. Тя е около трийсетгодишна, миниатюрна, поразително красива, с дълги и лъскави черни коси, не истинска азиатка, а по-скоро евроазиатка с бадемови очи.

— Вие я познавате, познавате писателката — казва непознатата на безукорен английски.

Ако й отговори едносрично, грубостта му ще бъде за сметка на Сам, затова казва възпитано:

— Да. Познавам я. Познавах я някога.

— Тя е много добра писателка. Толкова е талантлива.

— Да, несъмнено. Ще ми се и аз да бях като нея.

— Такова разбиране — казва жената, като пристъпва по-близо и сочи книгата с поглед.

— Много съжалявам — казва Раян, — но страшно бързам. Закъснявам.

— Забележителна книга, изпълнена с откровения.

— Да, така е, но аз закъснявам.

Хванала букета с две ръце, тя му го подава.

— Вземете. Аз виждам мъката между вас и нея. На вас ви трябват повече, отколкото на мен.

Смаян, той отвръща:

— О, не, не мога да ги приема.

— Моля ви, трябва — казва тя, като ги тика в гърдите му с такова упорство, че един тежък цвят се откъртва от дръжката и пада на асфалта.