Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

— Раян.

— Здрасти, Сам.

— Я виж ти. Как я караш?

— Много добре. Добре съм.

— Изглеждаш както обикновено — отбелязва тя.

— Друга песен ще запееш, ако видиш белега — отвръща той и се тупа по гърдите. Мигом разбира, че е казал не каквото трябва и добавя припряно: — Поздравления за книгата.

Тя свежда глава почти свенливо.

— До момента съм доказала само, че първата крачка е направена във вярна посока.

— Няма да е само първата. Имаш много точен усет към нещата, Сам. Работиш върху втория, нали?

— Разбира се. Да. — Свива рамене. — Знае ли човек какво му е писано…

— Бе ти не разбираш ли какво става? Девета в списъка, ей!

— Казаха, че идната седмица се вдига на седма позиция.

— Това е чудесно. Ще стигнеш върха.

Тя поклаща глава.

— Джон Гришам няма от какво да се безпокои.

Раян вдига високо томчето и заявява:

— Чел съм го два пъти и карам още веднъж. Знаех си, че ще постигнеш успех, Саманта, ама чак пък…

Докато се мъчи да открие подходящ израз, Раян разбира, че само сърфисткият жаргон е в състояние да изрази точно вълнуващите го чувства, напиращото в него възхищение.

— … такъв страхотен бегемот, истинско кълбо от гръм и мълнии.

Тя се засмива тихичко, но меланхолията си остава в ъгълчетата на устните й.

— Няма да е зле да публикуваме този отзив върху изданието с меки корици.

Много му се ще да я обгърне с ръце, но се сдържа, уплашен от вероятността да го отблъсне или да се сгърчи в обятията му.

С надеждата да получи по-малка милост, той сочи пейката с гераниите от двете страни и предлага:

— Нека поседнем за малко — искам да поговорим за това.

Очаква тя да се оправдае с предстояща отдавна насрочена среща, но Саманта казва:

— Защо не, слънцето е толкова приятно.

Сядат под ъгъл един към друг и, докато прелиства страниците на книгата, той казва:

— Ти така и не ми го показа, докато работеше върху него, и нямаше начин аз да…

— Никога не показвам написаното, докато го пиша. Ще ми се да можех. Такава самота…

— Мислех си за подтекста.

— Не бива да се мисли прекалено много по този въпрос. Магията бяга.

— Тази книга е като хилядолистна гръцка баница — заявява Раян.

— Наистина ли мислиш така?

— Абсолютно. Скрити внушения. Така и не можах да ги разгадая всичките.

— Да ги почувстваш, е предостатъчно.

— Забрави за баницата.

— Не е най-ласкателното сравнение.

— По-скоро е като океана. Един слой връз друг — и край нямат. В горния съзираш ято златни рибки, а под тях — планктон, а още по-надолу — медузи, и няма, и няма край. Светли лъчи проникват надолу, а откъм глъбините се надигат сенки. И там някъде, отдолу, се спотайва нещо от теб, едно загадъчно, различно ти. Искам да кажа… друга страна от тебе, черти, които така и не съм опознал.

Тя не отговаря веднага и Раян си мисли, че сигурно я е засегнал по някакъв начин, или пък приказките му са такава сухоежбина, че я е хванал срам заради него, но ето че най-накрая Саманта пита:

— Кои черти?

— Де да знам и аз кои. Още не мога да го осъзная. Но имам усещането, че когато го сторя, когато опозная онази част от тебе… най-после ще разбера защо не можеш да приемеш моето предложение.

Поглежда го така нежно, че той едва издържа.

— Сам — настоява Раян, — възможно ли е това, което чувствам? Може ли нещо в тази книга да ми посочи другото нещо, от което най-много се нуждаеш и което го няма у мен?

— Допускам, че е възможно. Има. Макар да не съм го писала, с цел да те просвещавам.

— Ясно.

— Естествено, моето присъствие там е неизбежно. Цяла съм вътре, там някъде, по-надолу от планктона.

Меланхолията в тази усмивка е по-ясно видима отпреди.

Оглежда се бегло, да види дали минувачите си дават сметка за малката драма, която се разиграва на тази пейка. Сам е вече нещо като литературна знаменитост, а той не иска да я злепоставя по какъвто и да било начин, особено с пошла улична сцена.

Тръгналите на пазар бързат край тях, потънали в себе си, доволни от живота дечица се кикотят, млади двойки отминават ръка за ръка и влюбени до уши; само един ирландски сетер поглежда двамата с подчертано внимание, доловил сякаш аромата на дълбоко нещастие, но мъжът в защитно облекло и немски ботуши го дръпва рязко за повода.

— Сам, много добре знаеш, че можеш просто да ми посочиш онова, което ми липсва.

— Мъчех се да го сторя през цялото време, докато бяхме заедно.

— Толкова ли съм задръстен? — смръщва вежди той.

Тя отговаря с болезнено прискърбие: