Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Преди трансплантацията взема три предписани от доктор Гупта лекарства. След нея — двайсет и осем. Ако някое от тях или комбинация от няколко е в състояние да предизвика като страничен ефект халюцинации или фалшиви възприятия, значи сега е застрашен много по-сериозно, отколкото преди операцията.

Но той знае, че не е жертва на халюцинации. Просто не е.

Кипнал от яд, вместо смазан от страх, решен да стане ловец, а не плячка, Раян не може да заспи, а разсъдъкът му забързва или забавя своя ход, лута се из мрачния лабиринт в търсене на някоя, макар съвсем незначителна нишка, която, ако я подхване както трябва, ще размотае кълбото на загадките, за да го изведе до истината.

Объркването преминава в безсилна злоба, приисква му се да завие, за да изпусне натрупаното напрежение. Вместо това взема книгата на Саманта, за да се разсее.

Днес бе минал двайсет и седем от шейсет и шестте глави по време на своя трети прочит. А сега, само след един–единствен абзац, прозата на Сам го омагьосва.

Един път, когато говори за своята книга, тя споменава подтекста. Той знае какво има предвид — същинския, основен смисъл на повествованието, който авторът никога не формулира направо. Не всички литературни произведения имат подтекст — повечето май нямат.

Саманта каза тогава, че не е нужно читателят да осъзнава скрития смисъл на прочетеното, за да се наслади напълно на книгата, защото ако тя е добре написана, той попива подтекста на подсъзнателно равнище, а това е по-добрият вариант. Всъщност емоционалният ефект от подтекста често пъти е по-ярко изразен, когато читателят не е в състояние да го възпроизведе с думи, когато остави в подсъзнанието му дълбока следа, без сам да си дава сметка за това, как е оставена тя.

Подтекстът може да се наслагва на пластове, каза тя тогава, основният смисъл може да се наслоява, също като при многолистните тестени сладкиши на Изтока, преди да бъдат залети с тежък сироп.

Раян смята, че разбира главния подтекст в този роман. Но се досеща за съществуването на още пластове, чието значение е само загатнато.

А те го привличат неудържимо, тъй като усеща, че крият откровение, което ще му помогне да се ориентира в техните отношения, да разбере защо остават разделени, след като толкова много се обичат. Защо тя отказва така категорично да се омъжи за него. И защо вероятно винаги ще продължи да отказва.

Това откровение му се изплъзва. Той се чувства като рибар, който мята въдица в мътна вода, но без стръв и дори без кукичка, в преследване на риба, която не огладнява никога.

Най-накрая оставя книгата и вперва поглед в онемелия телевизор, който така и не е изключил. Конници препускат през пустинни полета, през пурпурни туфи пелин, край нахапани от времето червени скали, под необятен небосклон, стрелят като побъркани, но без да чатне копито и без да се чуе пушечен изстрел, без едничък див вик на човек.

Ослушва се в смълчаната къща в очакване да долови звук от стъпки, шумолене на дрехи, прищракване на запънат пистолет, собственото си име, прошепнато от глас, който не ще познае, но ще усети със сърцето си.

Твърде дълго е живял със страха от смъртта, за да остане буден заради сегашния. В края на краищата му се приспива.

Надява се да сънува. Не е сънувал цяла година. Би се съгласил дори на кошмари, понеже така сънят ще получи собствена форма и ще се превърне в реалност.

Плакатът, провесен зад витрината на книжарницата, показва Саманта с обложката на нейната книга. Отгоре е оповестено, че между дванайсет и два часа същия ден ще подписва екземпляри от произведението си.

Раян е забелязал плаката преди няколко дни. Още тогава си казва, че не бива да отива там, и още тогава знае, че няма как да не отиде.

Носи екземпляра, който купи още в деня, когато излезе книгата. Дошъл е за нещо повече от автограф.

След последното му минаване оттук върху големия плакат е залепена лента с надпис: „БЕСТСЕЛЪР В СПИСЪКА НА «НЮ ЙОРК ТАЙМС»!“.

Нямал е представа, че книгата жъне чак такива успехи.

Залива го неочаквана вълна от различни чувства — не едно по едно, а всички вкупом. Обзет е от гордост заради нея до такава степен, че му иде да задържи за ръкава всеки минувач, та да му разкаже колко изключителна е тя и колко много заслужава този успех, но в същото време го пронизва горчива болка, защото не е бил до нея, когато е научила новината, или когато е прочела първия положителен отзив, измъчва го неясно чувство за вина, а не може да го назове, над всичко това се рее облак от нещо, което наподобява щастие повече от всичко друго, изпитано от него напоследък.