Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Под споменатата лента е изложено фотокопие от вестникарска страница със самата класация, излязла в неделното издание на Ню Йорк Таймс Бук Ривю . Деветото заглавие в този списък от петнайсет книги е заградено с червено. С дебютната си изява Саманта влиза в десетката.

— Мама му стара! — промълвява той. — Мама му стара! Вече се усмихва. — Мама му стара, успя проклетницата!

Раян ликува, започва да обмисля начин, най-добрия начин да се отпразнува този миг, този триумф. Но веднага се сеща, че списъкът не може вече да изненада Сам, както е изненадал него, че тя сигурно е отпразнувала този успех, както и — без съмнение — редица други.

Пристигнал е десет минути преди края на даването на автографи. През витрината съзира човешка колона, подредена пред масата, зад която седи Саманта, и е убеден, че тя ще остане там до късно, докогато има желаещи да получат нейния подпис.

Дори от това разстояние видът на Сам съумява да накара новото му сърце да покаже, че притежава изцяло качествата на старото.

Уплашен внезапно, че тя ще вдигне поглед и ще забележи неговия нос, залепен на стъклото на витрината, и че ще изглежда жалък, той се извръща настрани.

Понечва да отиде при колата в покрития паркинг на близкия мол и да почака половин час, но го е страх да не я изпусне.

Тук–там по протежение на пешеходната зона са монтирани пейки, предлагащи кратък отдих на изтощените купувачи, които присядат за миг между два поредни етапа на харчене.

От двете страни на пейката, която си избира Раян, се извисяват огромни теракотени кашпи с великолепни червени герании.

Опитва се да чете книгата на Саманта в продължение на няколко минути, но мисълта за предстоящата близка среща не му позволява да се съсредоточи. А питае прекалено високо уважение към нейния труд, дори при трети прочит — именно защото тя заслужава трети прочит, — за да й отдели нещо по-малко от пълно внимание.

Тук, по средата на калифорнийския дъждовен сезон и с перспектива за предстояща нощна буря, климатът отпуска кратък отдих от противното време. Прозрачно небе, гладко като стъкло, хвърля щедри сребърни отблясъци върху южното крайбрежие.

Раян гледа птичките, които патрулират сред подредени на открито ресторантски маси в търсене на трошици, наблюдава безбройни кучета от най-различни породи, задърпали своите поводи, готови да се зарадват на всяка нова миризма и гледка, следи с поглед количка за близнаци с две розови бебета в нея, издокарани в жълто–сини костюмчета и жълти пантофки със сини помпони на върховете.

Забравил за момент тревогите от последните две денонощия, той се радва на живота, опитва се да не мисли за това, колко още му остава от него.

В два и четирийсет Саманта излиза от книжарницата в компанията на щастливо усмихната жена с червени обувки и плетена карирана рокля, с изобилие от разтърсвани кестеняви къдри, размахала екстравагантно ръце по начин, който от разстояние създава впечатление, че декламира Шекспир.

Куражът на Раян се стопява пред перспективата да заговори Саманта в присъствието на литературен агент или представител на печата. Но жестикулиращата особа изглежда е собственичка на книжарницата или поне служителка в нея, защото, след като се ръкува със Сам за сбогом и я потупва два пъти по рамото, след като имитира замах с ласо над главата, се връща обратно вътре.

Без да забелязва Раян, Сам тръгва към него и търси в чантата си нещо — може би ключовете от колата.

Облякла е черен панталон с изключително елегантна кройка и бяла риза, обточена по яката с черен кант. Стегната и пъргава, шикозно облечена, тя крачи с енергична самоувереност, която би позволила да я познае сред тълпа, дори на голямо разстояние.

Приближава я и, забравил всички предварително упражнявани встъпителни реплики, успява да промълви единствено:

— Сам…

Тя рязко вдига глава към него, а в ръката държи току-що измъкната връзка блестящи ключове.

Не са се виждали повече от десет месеца, а не са разговаряли от седем.

Раян няма представа как ще реагира тя, подготвен е за пълна с напрежение усмивка или болезнена гримаса, за няколко нетърпеливи слова и бърза раздяла.

Но ето че забелязва в погледа й нещо, от което го заболява повече, отколкото ако го бе наругала или беше изпаднала в пристъп на ярост. Може би този поглед не е изпълнен точно с печално съчувствие, но е нещо близко до него.

Благодарен е за усмивката й. Прекрасна, неописуемо прекрасна, тя не може да скрие напълно меланхоличния израз.