Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

— Това не е нещо, което се обсъжда като лош дъх или маниер на хранене, Раян. Нито пък е такова, което можеш да култивираш от днес за утре, само защото ти е известно, че аз се нуждая от него. А най-лошо от всичко би било да го симулираш, защото мислиш, че ми трябва.

— Как да разбера тогава какво е то, каква е твоята нужда от подтекста ли?

— Да. От подтекста. В него съм разказала как съм живяла, какво съм изпитвала, кое е имало значение за мен.

— Сам, свършено е с мене.

Разкрила най-сетне болката, за която меланхоличната усмивка само загатва, тя отговаря:

— Знам това, миличък. Знам как се чувстваш и сърцето ми се къса.

Той се осмелява да протегне ръка към нея и тя я поема, а Раян не знае как да изрази своята благодарност за това.

— Сам, ако съумея да открия в книгата ти онова, от което имаш нужда, и ако успея да се превърна в него, можем ли да опитаме още един път?

Тя стисва силно ръката му, сякаш иска да я задържи завинаги. Но казва:

— Много е късно вече, Раян. Ще ми се да не беше, но…

— Има… някой друг?

— Не. Нито пък е имало. Нито един–единствен път за цялата тази година, а и сама си ми е много добре — друго не искам. Може би един ден ще се появи някой, де да знам…

— Но ти ме обичаше. Знам го със сигурност. Човек не може да спре да обича просто така, от днес за утре…

— Не съм преставала — отвръща Сам.

Тези три думички, наглед способни да го издигнат на седмото небе, карат сърцето му да се свие, защото в гласа й има такава примирена и всеобземаща мъка, такава болка, с каквито вдовицата говори за наскоро починал съпруг, за когото ще запази жива до края на дните си своята любов.

— Обичам те — казва Сам. — Но не мога да бъда влюбена в теб.

Напълно объркан, той казва:

— Но то е същото като да обичаш.

— Напротив. Има разлика.

— Не такава, че да е от значение.

— Всичко има значение, Раян. Всичко.

— Кажи ми какво съм сторил.

Тя е съкрушена.

— Не. О, не, не, не.

Реакцията изглежда абсолютно несъизмерима с неговата молба, която бе просто друг начин да попита какво е онова нещо, дето му липсва, а тя иска от него.

Тази остра реакция показва, че са се докоснали опорната точка, върху която балансират техните отношения, точката, след която те могат да станат слънчеви, или мрачни, пълни с надежда, или напълно обречени.

Когато човек пише софтуер или ръководи бизнес, той се научава да разпознава такива моменти, да се залавя здраво за тях и от тази позиция да прехвърли цялото предприятие през преградата, да го засили към успеха.

— Кажи ми, моля те — настоява Раян, — какво съм сторил?

Ръката й стисва неговата с такава сила, че го заболява, а върховете на ноктите й се забиват в кожата му почти до кръв.

— Да те обичам и да говоря за това? Право в лицето? Няма начин.

— Но нали ако ме обичаш, би искала това да отмине. Също както и аз.

— Няма отминаване в този случай.

— Ще го преодолеем — настоява той.

— Не искам да съсипвам всичко.

— Кое всичко? Какво ще остане, ако не опитаме?

— Прекараната заедно година, когато толкова много неща бяха както трябва.

— Това не може да бъде съсипано, Сам.

— О, може — и още как. Като говорим за другото.

— Но ако само се…

— Вече нищо не може да се спаси. Нищо не може да се поправи с думи. Нищо не може да бъде предотвратено.

Раян понечва да проговори.

Тя го прекъсва, преди диханието му да се излее в нов поток от молба.

— Не. Остави ме да те обичам. И да си спомням времето, когато бях влюбена в теб — искам да запазя този спомен завинаги.

Тъй като Раян е поразен от чистотата на нейните чувства, от прозрението, че го обича по-силно, отколкото може би той е в състояние да разбере, и понеже все така не проумява на каква нейна нужда не откликва, каква е допуснатата от него грешка, понечва да отговори само с две думи.

Тя отново го спира, преди да ги е произнесъл.

— Не казвай, че си загубен. Спри да повтаряш това. — Очите й блестят от мъка, гласът потреперва. — Това е точно така. Знам, че е вярно и затова не бих понесла да го чуя отново. Просто нямам сили, Жмичкин.

Тя издърпва ръката си от неговата — не гневно, а с примирено отчаяние, става, поколебава се, сякаш е възможно да промени решението си и да седне отново, но после се извръща и се отдалечава.

От страх да не хукне подире й, Раян остава седнал в ярката слънчева светлина, между гераниите, прекрасни като купен от „Тифани“ абажур, а витрините наоколо блестят радостно, водните арки на фонтаните искрят като немски кристал, плющят в басейнчетата си с отривист, ясен, режещ звук.