Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Под ситния дъждец в южния край на моравата не помръдва нищо, освен виещите се като анаконди ивици мъгла.

След цяла година, протекла без ни най-малко отклонение от всекидневната рутина, Раян е готов да пренебрегне видението, като го припише на сенките и мъглата.

Но ето че фигурата се появява отново, изниква под короните на три гигантски хималайски кедъра, чиито виснали клони ги оприличават на чудати монаси, събрани за тържествена церемония. Фигурата бавно излиза напред с обърнато към солариума лице.

Отслабваща с всяка изтекла минута, дневната светлина показва дори още по-малко от чертите на странника, макар той да се е приближил с десетина крачки към къщата.

В мига, когато на Раян му хрумва, че може би не е особено разумно да остава така, изправен в цял ръст и напълно осветен, непознатият се обръща и тръгва назад през моравата. Той не пристъпя, а сякаш се плъзга, все едно е направен от мъгла, само че от по-тъмна.

Сместа от мъгла, дъждец и полумрак не след дълго прераства в нощ. Натрапникът не се появява отново.

Градинарите получават пълно заплащане за дъждовните дни, но не се явяват на работа. Възможно е все пак Хенри Сорн, техният шеф, да е наминал с цел да огледа отводнителните инсталации, понеже в миналото се е случвало някои от тях, задръстени с листа, да причинят наводняване на моравата.

Не може да е Хенри Сорн. Осанката на онази фигура, грацията, с която се придвижва в неудобната си дреха, както и нещо в позата, изправена под прозореца с вдигната към Раян глава, го убеждава, че става дума за жена.

Пенелоп Амори и помощницата й, Джордана, са единствените жени в имението. Никоя от тях няма защо да инспектира моравата и нито една от двете не би се наслаждавала на дъжда и мъглата на открито.

Имотът е заграден със стена. Бронзовата порта се затваря автоматично след всеки посетител и няма никакъв начин случайно да остане незаключена. Нито тя, нито оградата, могат да бъдат преодолени лесно.

Двете врати за пешеходци са снабдени с електронни брави, които могат да се отварят или от къщата, или посредством въвеждане на специален код от външната страна. Освен това голямата порта се отваря и с дистанционно. Само един човек, ако не смятаме самия него и персонала, е разполагал, когато и да било с дистанционно.

Изправен пред прозореца на солариума, без да вижда вече каквото и да било друго в него, освен собственото си отражение, Раян прошепва: Саманта?

След вечеря взема със себе си романа й горе с намерението да прочете някоя и друга глава в постелята, докато заспи например, макар да се съмнява, че словата й са способни да го приспят, дори на второ четене.

Както обикновено, Пенелоп е махнала вече карираната покривка на леглото и е отгърнала завивките за през нощта. Запалена е нощната лампа, както той обича.

Върху натрупаните издути възглавници се мъдри малка целофанена торбичка, вързана с червена панделка. Пенелоп никога не му оставя в леглото бонбони, а именно с тях е пълна торбичката.

Това не са традиционните ментови топчета или слепени от две части кубчета, които хотелските камериерки оставят върху възглавниците на гостите. Торбичката съдържа бели сърчица с кратки романтични послания, изписани в червено върху едната страна — стока, продавана в дните преди Деня на свети Валентин, а до него има цял месец.

Озадачен, Раян поема шумолящото пакетче в ръка. Забелязва, че всички бонбони, чиито надписи може да прочете, призовават към едно: БЪДИ МОЙ.

Доколкото може да си спомни от юношеските години, в обикновените торбички с подобни бонбони са включени по няколко послания: ОБИЧАМ ТЕ, МНОГО СИ СЛАДЪК, ЦЕЛУНИ МЕ и прочее.

За да се напълни цяло пакетче само с БЪДИ МОЙ, трябва да се купят няколко опаковки и да се изберат нужните сърчица.

Разположил се върху извитата табуретка в банята, той развързва панделката, отваря торбичката и изсипва всички сърчица върху черния гранит на плота пред огледалото. Върху падналите с надписа нагоре се повтаря все същото послание.

Едно по едно той започва да обръща останалите, за да съзре върху всяко от тях: БЪДИ МОЙ.

Вперил поглед в сърчицата — повече от сто на брой, — той решава да не опита нито едно от тях.

Връща ги в торбичката, отново усуква целофана и здраво връзва червената лентичка.

Без съмнение първата годишнина от трансплантацията е повод за този дар, но някак си не му се удава да асимилира подтекста на посланието. Не бива да отхвърля вероятността бонбоните да са дадени с абсолютно невинни подбуди и от добра воля.