Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Камбаните започват да бият не така агресивно, яростта им се уталожва до гняв, гневът — до раздразнение, а то се излива в едно продължително стенание, което наподобява плача на огромна тежка порта, въртяна върху ръждиви панти.

В настъпилата тишина, докато приспивателното за пореден път придърпва над него кадифения покров на забравата, Раян усеща сълзи по бузите си, опитва с език соления вкус в ъгълчетата на устните. Няма сили да вдигне ръце и да обърше лицето си и докато заспива разплакан, не владее вече разсъдъка си до такава степен, че да се засрами от тези сълзи, или поне се изненада от тях.

Малко след разсъмване, докато го карат с количка към операционната, Раян е в пълно съзнание, уплашен, но примирен с развоя на събитията, който сам е избрал.

Операционната, нейните бели фаянсови плочки, неръждаемата й стомана — всичко е окъпано в светлина.

Доктор Хоб се появява откъм съблекалнята заедно с целия си екип, като не смятаме Уоли Дънаман, който няма какво да прави по време на операцията. Освен Дугал Хоб, тук са анестезиологът и три операционни сестри, помощник-хирург плюс още двама, чиято специалност и конкретни задачи Раян не помни.

Запознал се е с тях в самолета и ги е харесал, доколкото е възможно човек да хареса някого, който се готви да го разпори и да бърника из органите му, безгрижен, все едно че са на коледна пуйка. Необходимо е да се поддържа известна дистанция в отношенията между колещия и онзи, когото предстои да заколят.

Като изключим Хоб, за Раян е невъзможно да установи кой от останалите какъв е, с тези техни бонета, маски и зелени мантии. Кой знае дали не са някои самозванци, втори състав, вместо първия, за който е платил и който е получил неговото одобрение.

Докато анестезиологът търси вена в дясната ръка на Раян и завира в нея абокат, доктор Хоб го уведомява, че сърцето на донора е успешно отстранено преди броени минути и сега го очаква, охладено във физиологичен разтвор.

В самолета Раян научава, че ще получи сърце от жена, което в първия момент го изненадва. Жената била на двайсет и шест години, учителка, получила фатална черепна травма при автомобилна катастрофа.

Сърцето й се окачествява като подходящо по размер за Раян. Критериите по отношение имунната съвместимост съвпадат, което доста увеличава шансовете всичко да мине добре не само по време на самата трансплантация, но и след нея, когато вероятността тялото да отхвърли чуждия орган е по-малка.

И все пак, за да се предотврати отхвърлянето, както и някои други усложнения, ще трябва да взема цяла торба лекарства — двайсет и осем на брой — в течение на дълъг период от време след операцията, а част от тях — докато е жив.

Екипът подготвя Раян, а доктор Хоб обяснява целта на всяка от предстоящите процедури, но той не желае да го заглавикват по този начин. Няма вече връщане назад. Мечтаното сърце е извадено, донорът — окончателно мъртъв, а към бъдещето му води една–единствена пътека.

Затваря очи, изключва тихичките разговори наоколо и вика в съзнанието си образа на Саманта Рич. През цялото юношество и в зрелите си години не е спирал да се домогва до съвършенството, за да го открие само веднъж — в нея.

Надява се то да включва и безусловната способност да прощава, макар да е ясно, че още отсега трябва да се замисли върху встъпителните слова при първия им телефонен разговор, когато ще бъде достатъчно силен и с достатъчно ясен разсъдък, за да говори с нея.

Докато затваря очи, Раян я вижда на плажа: руси коси и златни форми, трептяща светлина, мамещ оазис върху широк, изгорял от слънце пясъчен склон.

Изкуственият сън го завладява и той се понася из него като в море, а настъпилият мрак е по-тъмен от обикновената тъма.

В деня на първата годишнина от трансплантацията Раян Пери няма намерение да празнува. Това, че е жив, е достатъчен празник.

Сутринта работи сам в гаража, извършва рутинната работа по поддръжката на лъскав форд, модел трийсет и втора година, с пет прозореца. Купил го е на търг.

След обяда, разположен в кресло с опора за краката в по-малката от двете дневни, продължава да чете първата книга на Саманта.

Стаята е направена като солариум и атмосферата в нея наподобява тази от романа. Високи прозорци разкриват пухесто небе — провиснала възглавница, натъпкана с влажна перушина от сива гъска. Сплетени дъждовни иглици дупчат тесни шалове мъгла, преди да ги накъсат на парченца набучилите ги дървеса и храсталаци.