Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

— Кошмар ли? — обажда се мъжът медицинска сестра.

Уоли. Уоли Дънаман. От осемчленния екип на доктор Хоб. Преди време точно той обръсна гърдите и корема на Раян.

— Пресъхнало ми е гърлото — оплаква се Раян.

— Докторът не позволява да поемате течности преди операцията утре заран. Но мога да ви дам мъничко лед, който да стопите в устата си.

— Добре.

Уоли маха капака на оставения върху нощното шкафче термос. С помощта на дълга лъжица, такава една лъскава, той измъква парченце лед, блестящ лед, и го пуска в устата на Раян.

След като захранва пациента с още две парченца, Уоли затваря термоса и оставя лъжицата.

Впил поглед в часовника на китката си, той измерва пулса на Раян.

В неговия жълт сън Уоли не бе нито добрият, нито лошият. Нищо в тази стая, в тази болница не би могло да послужи като повод за подобен сън.

Уоли пуска китката му и казва:

— Трябва да поспите.

Неизвестно как — Раян не може да го обясни — реалността на съня се вписва в реалността на тази стая, без да й е подчинена и без да доминира. Усеща тази основополагаща истина с мозъка на костите си, макар да не я проумява.

— Спете — подканва го Уоли.

Ако сънят е малката смърт, както е писал някога един поет, този сън ще бъде много по-близък до смъртта от всеки друг, в чиито обятия се е отпускал досега Раян. Трябва да му се противопостави.

Но ето че обронва глава върху възглавницата и не може да я повдигне отново.

Безпомощен и застрашен.

Допуснал е грешка. Не му е ясна нейната същност, но усеща тежестта й, нейния натиск.

Докато се напряга да държи очите си отворени, всички лъскави повърхности заискряват, всяка искра се превръща в сияние, всяко сияние — в ослепителен пламък.

Камбани. Камбани орисват и ето ги отново, камбани.

Бият, бият, бият, звънят, звънят, звънят, тържествен камбанен монолог изтръгва Раян от обятията на съня.

Отначало решава, че сънува, но тътенът продължава, докато той се опитва да се изправи, вкопчил ръце в предпазния парапет на леглото.

Светът отвъд прозореца продължава да е под властта на мрака, а мъжът — сестра е застанал откъм вътрешната страна на стъклото, взира се през него, гледа надолу, срещу надигащите се звукови вълни.

Тежки, огромни камбани разтърсват нощта, сякаш са си наумили да я направят на парчета — страховита заплаха крие в себе си този тътен.

Раян се обажда на няколко пъти, преди да бъде чут от Уоли Дънаман, който обръща поглед към леглото и надвиква тътена:

— Има черква от другата страна на улицата.

Когато го довеждат в тази стая, Раян също вижда сградата на благочестие отвъд. Камбанарията й се издига доста над неговия четвърти етаж.

— Не би следвало да бият камбани по това време — отбелязва Уоли. — Особено пък с такава сила. Впрочем там не свети.

Чудатите бляскави сенки потръпват ведно с камбанния звън, с неговите стенания и грохот, е този напорист, неудържим трясък.

Този затресъл прозорците, разклатил стените, накарал костите му да потреперят див трясък плаши Раян, смразява кръвта му, кара сърцето да удря като механичен чук. Това раздуто сърце си е все още негово, толкова отслабнало и толкова болно, че го е страх да не вземе да се разпадне от чудовищния звън.

Спомня си първата си мисъл след събуждането: Камбани. Камбани орисват — и ето ги отново, камбани.

Орисват какво, кога, в чие име и в какъв смисъл?

Да не беше приспивателното, което замърсява кръвта и замъглява съзнанието, сигурно би могъл да отговори поне на половината от този въпрос.

Но препаратът не само лакира всяка повърхност в тази стая, не само придава блясък на всяка сянка, но го заразява със синестезия 6 — кара го не само да чува звука, но и да усети неговия мирис. Вонята на железен хидроксид, железен окис, да го наречем ръжда, се носи като горчив облак над леглото.

Нескончаемият гръм и трясък, камбани, камбани и още камбани избиват от съзнанието на Раян всяка представа за време и го оставят с усещането, че всеки миг ще му избият и последната капка здрав разум.

Най-накрая Уоли Дънаман успява да надвика всичко това с думите:

— Долу има полицейска кола. Я гледай — още една!

Притиснат от непоносимия кънтеж, Раян пада възнак и главата му отново допира възглавницата.

Той е безпомощен и застрашен, застрашен, застрашен.

Обзет от някакво накъсано на парчета настървение, което не може да съсредоточи в собствена изгода, той се лута сред разбъркани мисли, мъчи се да ги слепи една с друга, също като парченца от разбита стомна. Станала е някаква голяма беля, а той още не е в състояние да я оправи, не разбира кое точно не е наред.