Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Събраната в това помещение колекция от палми и папрати застила варовиковия под с мрежа от паякоподобни сенки. Въздухът ухае на зеленина и плодородие, по-скоро приятно, макар от време на време да се долавя противна воня, може би от разложен мъх или загнил корен, което обаче — колко странно е това — се случва само докато чете някой пасаж от книгата, който го вълнува особено неприятно.

Тя е наситила произведението с мек хумор, а сред основните теми ясно се очертава любовта, както сам той предусеща при записа на онова дълго послание в гласовата й поща от деня преди трансплантацията. Но в тъканта на повествованието се виждат сериозни нишки, нишки на печал, и цялата изплетена от нея дреха се оказва по-тъмна на цвят, отколкото са използваните за направата й материали.

Историята очарова Раян и, макар действието да е ясно и енергично, той не бърза да го следва през страниците, а се наслаждава на всяко отделно изречение. За втори път през последните четири дни посяга към книгата.

Уинстън Амори прибутва до креслото на Раян сервизна количка, върху която се мъдри кафеник от чисто сребро, подгряван отдолу от ниска свещ. Край него е оставена купичка с бадемови сладки.

— Сър, понеже не сте край масата, позволих си да допусна, че ще предпочетете голяма чаша за кафе, вместо малка.

— Великолепно, Уинстън. Благодаря ви.

След като налива чашата с кафе, прислужникът поставя една по-малка масичка между количката и креслото, а после премества чашата от количката върху нея.

Като визира собствената си съпруга, той се обажда отново:

— Пенелоп пита дали ще желаете вечерята да бъде сервирана в седем, както обикновено.

— Мъничко по-късно днес. Осем би било идеално.

— Да бъде осем, сър. — Той кимва отривисто — това е неговият съкратен вариант на поклон — и се оттегля с изправен гръб и широки рамене.

Макар Уинстън да управлява имението и да ръководи домашния персонал при изпълнение на неговите задължения с изтънчена вещина и професионализъм, Раян има усещането, че двамата с Пенелоп парадират по-малко с това, че са англичани, като се почне от изговора и маниерите и се стигне до маниакалната им привързаност към етикецията и протокола, понеже опитът ги е научил, че по такъв начин омайват наемащите ги на работа американски богаташи. Тези изпълнения понякога го дразнят, но в повечето случаи се забавлява искрено, така че в края на краищата излиза, че е по-добре да ги търпи, понеже вършат безупречно работата си, а доверието му в тях е безусловно.

Преди да се завърне у дома за по-нататъшно възстановяване след трансплантацията, той освобождава семейство Тинг заедно с помощниците им. Всеки от тях получава компенсация за две години напред, против което не се чуват никакви възражения, плюс високопарни препоръки, но без мотиви за уволненията.

Не разполага с никакви доказателства за проява на нелоялност от тяхна страна, но и с никакви факти, които да ги оневиняват. Иска да се прибере у дома, необезпокояван от каквито и да било подозрения и страхове.

Резултатите от проучванията на Уилсън Мот по отношение Уинстън и Пенелоп Амори, както и на останалите нови членове на персонала, са толкова изчерпателни, че Раян остава с впечатление, че ги познава не по-зле от себе си. Не храни никакви подозрения към тях, а те не му предоставят никакъв повод да се усъмни в абсолютната им лоялност. Годината се изтърколва при пълното отсъствие на загадъчни или неизяснени инциденти.

И сега, снабден с кафе и сладки, Раян отново се увлича в книгата на Саманта до такава степен, че загубва представа за времето. Дочел поредна глава, той вдига поглед, за да види, че полуздрачът на тази ранна зимна привечер започва да попива оная част от дневната светлина, с която дъждът и мъглата още не са успели да се справят.

Ако бе вдигнал поглед няколко минути по-късно, можеше и да не забележи застаналата в южния край на моравата фигура.

Отначало решава, че посетителят е творение на сенките издължена фигура, като на монах, пристигнал закачулен от далечен манастир.

След един по-зорък поглед расото се превръща в черен дъждобран. Качулката, отслабналата светлина и разстоянието от четиринайсет-петнайсет метра не допринасят особено за това, лицето да се превърне в нещо повече от бледо петно.

Посетителят — натрапник сякаш звучи по-уместно — изглежда се е вторачил в огромния — от пода до тавана — прозорец, който излага на показ Раян в неговото кресло.

Щом оставя настрана книгата и се изправя, за да се приближи до прозореца, фигурата се раздвижва. Когато Раян стига до прозореца, вече няма и помен от натрапника.