Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

След време заспива и не сънува нищо.

Събужда се късно и съобщава по интеркома на госпожа Амори, че ще обядва в един часа горе.

След като се е изкъпал, обръснал и облякъл, прибира в тайния сейф и пистолета, и пликчето с бонбони.

Бурята от снощи е минала и заминала. От запад обаче се носи друг фронт, а към средата на следобеда се очакват валежи.

Пенелоп донася обяда му в солариума и Раян я пита дали не е оставяла снощи бонбони върху възглавницата му, но не споменава за сърцевидната им форма.

Макар че умението да преувеличава показното си англичанство й дава възможност да не излиза никога от своята роля, тя няма вид на жена, която е в състояние да излъже най-хладнокръвно, без да й мигне окото. Видимо е смутена от въпроса на Раян и също като него не приема за нормално да се отнасят към стопанина на къщата като с гост в някой хотел.

След обяда, когато идва да разчисти масата, тя казва, че е говорила с Джордана и Уинстън и е напълно убедена, че никой от двамата не е отговорен за този може би добронамерен, но неподлежащ на никакво оправдание инцидент. Не е разговаряла с помощника на Уинстън, Рикардо, тъй като той е бил в почивка предишния ден и няма начин да е замесен.

Сервизен работник от фирмата, която поддържа отоплителната и охлаждащата система на сградата, е идвал вчера, за да подменя филтри на третия етаж.

Идвал е също така техник да ремонтира вградения хладилник, разположен в обслужващото помещение на главната спалня. Госпожа Амори иска да знае трябва ли да се обади в двете фирми и да провери дали някой от тези мъже не е виновникът.

Мрачната сивота в очите и няколкото гънки край устата ясно показват, че за нея този инцидент е предизвикателство към авторитета й, лична обида, заради които с удоволствие би преследвала въпросния мерзавец чак до дверите на ада, та да му организира скандал, пред който вероятно би предпочел мъки в пламъците отвъд тях.

— Чест ви прави — казва Раян с умолителна нотка в гласа, — че приемате случая така присърце, но той въобще не е толкова важен, Пенелоп. Да не раздухваме нещата. Някой се е пошегувал — това е всичко.

— Може да бъдете абсолютно спокоен; ще си отварям очите на четири, когато някой от тези господа се появи отново наоколо — заявява жената.

— Не се съмнявам в това — отговаря Раян. — Ама хич.

Останал сам в солариума, той се разполага в любимото кресло и започва книгата на Саманта от самото начало. За трети път.

В два и четвърт започва да вали. Също като предния ден, природата е изпаднала в сънлива леност и от небето се ръси мързелив дъждец.

От време на време Раян вдига поглед от книгата, за да го насочи към южния край на моравата.

Прави го по-рядко, отколкото му се ще. Ако качулатата фигура се появи отново, би могла да го наблюдава в продължение на половин час или по-дълго, без той да забележи нейното присъствие.

Интригата, образите, красотата на изказа продължават да будят възхита у него, но при този трети прочит Раян започва да търси нещо, което никое друго произведение на художественото слово не е в състояние да му дари. Потапянето в атмосферата на тази книга му създава усещането, че е в компанията на Саманта, че долавя нейния глас, което събужда у него както радост, така и печал.

Надява се да проумее поради каква причина отношенията им са в това състояние. След като завършва книгата в деня, когато научава за предстоящата трансплантация, Сам не би могла да напише, която и да било нейна част с намерението да му обясни причините за отчуждението помежду им, а и кой би написал цял роман за изясняване на отношенията, вместо да се обади по телефона или да изпрати писмо? И все пак още при първото прочитане, от първите три глави той усеща, че книгата има за цел да му разкрие нещо, което ще хвърли светлина върху тяхната връзка.

През цялото време повествованието върви с гласа на Саманта, блести с нейната красота, отразява нейната чувствителност, но съдържа и множество сцени, за които Раян не би допуснал, че са дело на нейната ръка, които напомнят за Саманта… но за една Саманта, каквато можеше да е, ако някои неща, формирали характера й не се бяха случили.

Това му внушава усещането, че никога не я е познавал истински. Ако иска да оправи нещата помежду им, задължително първата стъпка трябва да е усилието да вникне по-надълбоко в нея, а разкритото върху страниците на този роман нейно сърце без съмнение ще помогне в това начинание.

Малко преди здрач Раян оставя книгата, за да погледне към моравата, дърветата и южната стена на имението, цялата обрасла в пълзящи растения, чиито остри шипове правят бързото измъкване на всеки неканен гостенин практически невъзможно. Никакъв влюбен в дъждовното време наблюдател не се вижда.