Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Специализираната машина разполага с разнообразна апаратура, която може да се окаже полезна по време на полета, и осигурява всичко необходимо за болни в безпомощно състояние, както и за такива, които имат нужда от специални грижи.

Три други линейки, докарали доктор Хоб и членовете на неговия екип от различни краища на Лос Анджелис, са се подредили в една линия край самолета. В момента се товарят последните чанти, куфари и друг багаж.

Докато един от парамедиците подава куфара на Раян на стюарда от медицинската машина, той се обръща на изток, наслаждава се за миг на колоритното пиршество в розово, тюркоазно и нежно жълто, което си устройва изгревът.

Сетне се качва в самолета, за да полети към новото си рождение или към своята смърт.

Раян крачи в жълто сияние, жълто скърца под стъпалата му, жълтата топлина на есенното слънце огрява цялата му кожа.

Някой го вика по име откъм жълтата далечина и макар гласът да е немощен, той май го разпознава. Не може да назове оня, който го вика, но гласът го прави щастлив.

Изглежда от доста време преминава от едно жълто в друго, без да го безпокои нито тази еднаквост, нито липсата на цел, а сетне ляга възнак върху черна банка, която се оказва твърде удобна, независимо от това, че е направена от метал. Над главата му сияе жълт балдахин, а навсякъде околовръст царува също така жълтото.

Когато вдишва за пореден път, разбира на какво мирише жълтото, а когато издишва, изпитва съжаление, че се е разделил с уханието на жълто.

Постепенно осъзнава, че някой се е изправил край него, хваща дясната му китка, измерва пулса.

Ослепително жълто слънце прерязва балдахина от жълти листа на трепетлика на хиляди места, жълто подпалва жълтото до още по-яркожълто, на чийто фон се очертава занимаващият се с него мъж, когото мигом обгръща мъглива жълта заря, а тя не позволява на Раян да различи чертите на неговото лице.

Решава, че измерващият пулса ще е онзи, който го повика откъм яркожълтата далечина, и това го изпълва с щастие, защото знае, че това същество го обича.

А по-късно, когато решава, че е редно да даде израз на своята благодарност, открива, че е онемял и тази неспособност да проговори му припомня случая, когато не съумя да отговори на Уилям Холдън върху брега на онова черно езеро.

Изведнъж мержелеещият се силует, който измерва пулса му, сякаш престава да бъде възвеличаван от зората, а започва да се крие зад нейното сияние, хитър и пресметлив, не е вече любвеобилно същество, а мрачна фигура, същата, която обикаля по брега на езерото и в чиито обятия щеше да се озове Раян, ако не бе предупреден от господин Холдън.

Палецът и двата пръста, стиснали китката му в търсене на пулс, са леденостудени, макар миг преди това изобщо да не са били такива ледени, и освен това стискат по-силно от преди, всъщност щипят, а контурите на някаква глава се спускат отгоре му през жълтата зора — лице, но не точно лице, а някакъв огромен и лаком търбух…

С полузадавен вик, сграбчил помощния парапет, Раян сяда в някакво болнично легло, в някаква сумрачна стая, чиято атмосфера е пропита от остра борова миризма на почистващ препарат.

Чаршафите миришат на белина и перилен омекотител. Хрущят и са твърди на пипане — сякаш колосани.

В осветения от лампа ъгъл някакъв облечен в бели панталони и риза мъж оставя настрана книгата, която чете, и се надига от креслото.

Лампата блести с полираната повърхност на неръждаема стомана или никелиран бронз, от който са направени стойката и абажурът й. Пластмасовата обвивка на креслото лъщи като намазана със зехтин кора на авокадо.

Всичко в тази стая изглежда като лакирано или влажно. Излъсканите бели плочки на пода, светещата от чистота синя повърхност на нощното шкафче, стените, които блещукат като покрити с мазилка от натрошени мидени черупки.

Дори сенките са някак лъчисти, все едно са пластове опушено стъкло, но Раян съзнава, че целият този блясък не е истински, а е по-скоро резултат от упойката, която са му дали.

Усеща, че е вече напълно в съзнание, разсъдъкът му е бистър, а възприятията — по-ярки от когато и да било през целия му живот, но излъчваният отвсякъде вълшебен блясък го води до извода, че все още е упоен. Сънят ще го пребори отново в мига, когато допре глава до възглавницата.

Усеща се безпомощен и застрашен.

В прозореца напира мърлявото, негостолюбиво, жълтеникаво сияние, каквото излъчва, който и да било голям град нощем.