Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Елегантната неокласическа постройка — бяла, с черен покрив, заобиколена от стари магнолиеви дървета, чиито гигантски саблевидни листа хвърлят сенки по стените прилича повече на жилищна, отколкото на служебна сграда. Дискретна бронзова табелка край парадния вход съобщава: Д. ХОБ, д-р МЕД.

Във фоайето има три врати, на една, от които пише ПРИЕМНА.

Намира се в чакалнята с под от бразилски махагон, застлан със скъп персийски килим, табриз от деветнайсети век, който блести като изтъкан от злато. Удобни кресла и елегантни масички показват, че тук пациентите са приемани като гости.

Раян не може да определи каква е тихо звучащата класическа музика, но я намира за успокояваща.

Сестрата от рецепцията, привлекателна жена над четирийсетте, не е навлякла хирургична манта или безформен анцуг, които са почти задължителни в съвременните медицински канцеларии, а носи бежов плетен костюм с дизайнерска кройка.

Както тя, така и сестра Лаура, които снемат анамнезата на Раян в неголяма приемна, се изразяват с изискан език и оставят впечатление за висок професионализъм, ефикасност и топлота в отношението към болния.

Раян има усещането, че се е измъкнал от бурни води, за да почувства покоя на добре защитено слънчево пристанище.

Лаура е около трийсетгодишна и носи на шията си овален медальон, провесен на златна верижка със сложна плетка. Върху емайлираната му повърхност е изобразена излитаща червено-златна птица с разперени криле.

Раян хвали красотата на медальона, а сестра Лаура отговаря:

— Това е феникс. От началото на деветнайсети век. Подарък от доктор Хоб за третата ми годишнина. — Забелязала озадачената му физиономия, тя се изчервява и бърза да изясни недоразумението: — Докторът е моят свекър. А пък Андреа — госпожа Барнет от рецепцията, му е сестра.

— Не мислех, че една лекарска практика може да се организира като семеен бизнес — отбелязва Раян.

— Те са много задружно семейство — отвръща младата жена. — И са направо чудесни. Блейк, съпругът ми, е завършил медицинския факултет в Харвард.

— Кардиология ли?

— Сърдечносъдова хирургия. Когато приключи задължителната болнична практика, ще се присъедини към Дугал — доктор Хоб — в клиниката.

Като си мисли за пълното безразличие към сплотеността на семейството и у двамата му родители, у Раян се надига чувство на завист към клана Хоб.

Вместо да го покани направо в кабинета за прегледи, Лаура завежда новия пациент най-напред в личните селения на светилото.

— Ще дойде всеки момент, господин Пери.

Отново го обзема усещането, че се намира в частен дом, а не в кабинета на лекар, макар върху една от стените да са изложени дипломите на доктора и куп други доказателства за професионалните му постижения.

Уилсън Мот го е снабдил с най-подробно досие на лекаря, така че Раян няма нужда да чете грамотите.

Доктор Хоб го заварва да се възхищава на лакираното в черешов цвят бюро в стил Бидермайер, украсено с абаносови инкрустации.

Малко под метър и осемдесет висок, стегнат и мускулест, без да е масивен, обут в черни мокасини, със сиви вълнени панталони и червена жилетка, в бяла риза и без вратовръзка, с вида си Хоб не се стреми да внушава сила, но въпреки това Раян усеща, че заедно с него в кабинета навлиза някаква природна стихия.

Гласът му е ясен баритон, но Хоб говори тихо, с подкупващ акцент, който би могъл да идва от Каролините. Косата му е гъста и прошарена, но с нищо не напомня лъвска сребърна грива; кафявите очи са прями, но не нахални; чертите — приятни, без да са красиви. И все пак Раян остава с усещането, че с присъствието си Хоб е запълнил всичко наоколо.

Разполагат се в срещуположни кресла от двете страни на еднокрака маса, също в стил Бидермайер, фурнирована с неописуемо красивите шарки на орехова дървесина, за да се — както казва доктор Хоб — „опознаят един друг“.

Още в самото начало на разговора Раян установява, че доктор Хоб прави толкова силно впечатление, понеже още от първото съприкосновение с него той изглежда като скромен, да не кажем свит човек, макар неговите ненадминати хирургически умения да са ви подготвили за среща с капацитет с навирен нос, дори арогантен, и защото създава усещането, че е истински загрижен за вас, мотивиран от съчувствие, което внушава, без да си прави реклама или да ласкае пациента.

— Последни три месеца — казва Раян — бяха ужасни, разбира се, силно демотивиращи, но не става дума само за страха и пристъпите на депресия, с които все по-трудно съумявам да се справя. Става дума за крайната необичайност, очевидната неуместност на случващото се, усещането, че нещо в самия ми живот никак не е наред, при това извън заболяването. Непрекъснато си мисля, че някой ме манипулира, че вече не съм господар на собствените си постъпки, че предоставяните ми медицински грижи не са онези, от които имам нужда. Разбирам, че за човек на моята възраст не е трудно да се поддаде на параноя при създалите се обстоятелства при подобна диагноза. Понеже дойде така внезапно, имам предвид. Аз съм едва на трийсет и четири години и главата ми никак не ще да уври и да приеме мисълта за близка смърт.