Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

— Добре. Но никой не се е представил по-добре от Дугал Хоб. Аз му направих даже проучване.

— Какво проучване?

— Поръчах го на една изключително надеждна агенция за сигурност. Да проверя дали не са го съдили за непозволени професионални действия, дали има лични проблеми от каквото и да било естество.

Синьо-зелените очи не потъмняват, но в настроението й настъпва колосална промяна.

— Пуснал си по петите му частни детективи, така ли?

— Моят живот е заложен на карта, Сам. Желанието ми да попадна в най-добрите ръце е разбираемо и напълно оправдано.

— Фори ти е приятел и ти намери най-добрите ръце. Той ти желае само доброто.

— Срещу доктор Хоб никога не е подавано оплакване, да не говорим да му е предявяван съдебен иск.

— А срещу доктор Гупта?

— Не знам.

— Убедена съм, че няма.

— Не знам. Обаче виж какво, личният живот на доктор Хоб е безупречен, финансовото му състояние е повече от блестящо, бракът му е железен, неговите…

Тя оставя приборите върху масата и го прекъсва с думите:

— Плашиш ме.

— С какво? — вдига вежди Раян.

— Чуваш ли се какви ги дрънкаш? Опитваш се да вземеш нещата в свои ръце, да поемеш отговорността, но ти по принцип нямаш нищо общо с всичко това.

Той посреща възмущението й с глуповато изражение.

— Обяснимо е. Живей за действие. Това не е само остроумно название на компания. То е житейска философия. Да поемаш нещата в свои ръце е навик, от който е много трудно да се откажеш.

— А да се довериш на някого е навик, който много трудно се създава, Раян, особено при такива като нас с тебе, като се има предвид потеклото ни.

— Права си. Добре. Признавам.

— Можем да направляваме своята съдба, но не и да й заповядваме. Не можеш да установиш контрол над смъртта. Ти се нуждаеш от ръководен екип. Подобни решения можеш да вземаш само след най-задълбочени консултации.

— Тъкмо в този момент се занимавам именно с това.

Тя не откъсва поглед от неговия, но не отговаря.

— Добре — казва Раян. — Имаш право. Няма да предприема каквото и да било, преди да се посъветвам с Фори и доктор Гупта. И с теб.

Тя отпива глътка каберне. Оставя чашата. Оглежда лъскавата зала, като принуждава другите гости да сведат поглед към чиниите си.

Насочила отново вниманието си върху Раян, Саманта казва:

— Виж какво, миличък, трябва да имаш доверие в хората, които се грижат за теб. Това се отнася с особена сила до мен, понеже те разбирам напълно, познавам те така издълбоко — и те обичам.

Покъртен до дъното на душата си, той казва:

— И аз те обичам.

— Ако ме познаваше така, както аз теб, можеше и да не ме обичаш.

— Няма начин. Откъде го измисли?

— Точно така си е. Човекът е толкова сложно, толкова безразсъдно същество — изключително рядко се случва да познаваш някого истински, до дъно, и въпреки това да го обичаш. Не искам десерт. А ти?

Това изказване привлича до такава степен неговото внимание, че отначало не осмисля внезапната промяна на темата. Все едно е преминала от английски на някакъв сибирски диалект.

След малко съумява да проговори:

— Не-не, и аз не ща.

— Може би по едно двойно еспресо след виното.

— Добра идея.

Тя не обелва дума повече относно доктор Хоб или във връзка със сложната безразсъдност на човешкия вид — преминава към по-ведри теми.

Докато пият кафето, го дарява с влюбена усмивка, която го окрилява. Със светнали в очите отблясъци на свещите, казва:

— Знаеш ли, Жмичкин, даже да ме натикаш в най-отдалечения ъгъл на залата, аз пак мога да те скалпирам или да ти разбия носа.

Малко повече от денонощие след това, на 14 декември, останал сам у дома в очакване на съня — а той му убягва вече доста време — под успокояващата светлина на нощната лампа, която изобщо не гаси напоследък, Раян е изправен неочаквано пред свързан с дишането проблем.

Вдишването не му носи облекчение, все едно поетият въздух отива навсякъде другаде, само не в белите дробове, макар да съществува възможността самата му представа за дълбоко вдишване да е плод на изкривено въображение. Мигновено усеща, че се задушава, залива го страхът на давещия се и няма начин да спре напиращата паника.

Когато се надига от матрака получава такъв световъртеж, че леглото му заприличва на панаирджийска люлка и той рухва тежко върху възглавниците, зинал за въздух, потънал внезапно в изобилна, гореща пот.

В този миг разстоянието, което го отделя от телефона върху нощното шкафче, му изглежда като светлинна година. Той го вижда, но не разполага с достатъчно знания в науката на Айнщайн, за да добие смелост и да се впусне в това епично пътешествие.