Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Ако ме познаваше така дълбоко, както аз тебе, можеше и да не ме обичаш.

Той я обича толкова, колкото не е обичал друга досега. Вярва й до такава степен, каквато не си е позволявал по отношение на никого. Но светът е устроен така, че онези, които обичат и се доверяват, са най-често изложени на предателство.

Човекът е толкова сложно, толкова безразсъдно същество — изключително рядко се случва да познаваш някого истински, до дъно, и въпреки това да го обичаш.

Това е може би най-честното, най-откровеното и най-любящото нещо, което му е казвал някой през целия му живот.

Но при сегашната злочестина, която толкова лесно преминава в отчаяние, Раян не е в състояние напълно да отхвърли вероятността нейните думи да се окажат хитроумен ход от сложна схема за манипулация.

Не се харесва особено много в настоящия момент. И сигурно няма да се харесва още дълго време. Но се харесва в достатъчна степен все пак, за да не губи жажда за живот.

Настанен върху висока табуретка край по-малкия от двата кухненски плота, разположени в средата на помещението, предпочел да остави запалено единствено работното осветление отгоре, той хапва гръцко сирене от овче и козе мляко върху сусамен чипс плюс маслини, резенчета суджук и студени аспержи. Приключва с една круша и шепа шамфъстък.

Подозира, че през предстоящите седмици и месеци ще се наложи да прекара в самота по-голям брой обеди и вечери, отколкото би желал.

След като се запознава със съдържанието на етикетите върху всяко едно бурканче с предписаните от доктор Хоб лекарства, той изгълтва полагащите му се.

Горе, в спалнята, включва спешния телефон към зарядното устройство, а самото зарядно оставя върху нощното шкафче толкова близо до главата си, че би трябвало да го стигне, в каквото и състояние да изпадне. Както му е станало навик през последните няколко нощи, и сега оставя запалена нощната лампа. Наскоро, когато се събужда един път в тъмното, той има чувството, че е затворен в затрупан под земята ковчег и му остава още съвсем мъничко въздух.

Опънат в леглото, включил телевизора на канала за стари уестърни — Джон Уейн в Търсачите — Раян подлага на преоценка взетото през деня решение и остава доволен от него.

Изпълнен е от безгранично доверие към новия кардиолог, макар и той да се натъква на едно непреодолимо препятствие. Лекарят не е в състояние да обясни естеството на настойчивото тихо почукване, което се появява от време на време у Раян, макар категорично да отхвърля вероятността то да е свързано по какъвто и да било начин с мускулите или кръвообращението, повлияни от кардиомиопатията.

Хоб допуска по-скоро феноменът да е свързан с някакъв дефект в слуха — при едното или другото ухо. Раян се съгласява привидно с това предположение, но продължава да е дълбоко убеден, че звукът се заражда не в деликатните извивки на което и да било ухо, а именно вътре в гръдния му кош.

Геройствата на Джон Уейн от периода след Гражданската война не се радват дори на половината от вниманието му, понеже то е мобилизирано в очакване на онова проклето чук–чук–чук.

В края на краищата, докато филмът наближава своя край, а умората го залива на вълни и тласка към пелената на така необходимия сън, Раян си мисли, че почукването няма да се чуе отново, понеже той вече му е откликнал — отворил е широко вратата.

Сам не знае какво означава тази идея. Тя е някаква мъглява мисъл, пробила си път в един разсъдък, наполовина потопен в морето на съня.

И той заспива.

През същата нощ около него се оформя нов пейзаж и за първи път от много време насам сънят го връща към едно от местата, които не му дават покой през септември.

В началото цари само някакво усещане за дълбочина. Дива и празна, бездънна и плашеща.

След това бездната се пълни с вода, невидима в отсъствието на светлина, притихнала, без течения в нея, нито студена, нито топла, по-скоро отгатната, отколкото усетена.

Над повърхността й се носи вихър, мистичен порив, запял без мелодия, а с вятъра идва светлина, бяло лунно сияние, понесено на крилете му като ситен пясък, който посребрява всяка бръчица върху това езеро, а то самото остава черно.

Вятърът въздъхва един път и замира, а около езерото се виждат не плодородни поля, а мрачни скали, по които растат дървета като сенки, лишени от цвят.

Отново е застанал върху тези скали, също както по-рано, но нещо се е променило. Вече не е самотен гост на езерото.

На отсрещния бряг е изправена фигура. Макар че е тъмно, този друг се вижда, понеже фонът зад гърба му е още по-мрачен и фигурата се откроява върху него.