Артур Кларк - Одисея в космоса

Навън от почти незабележимите люкове Земята и звездите се движеха в мълчалива процесия. В момента тази страна на станцията беше наведена към обратната на Слънцето страна, иначе би било невъзможно да се гледа навън, защото салонът би бил изпълнен с ослепителен блясък. Дори и при сегашното положение светлината на Земята, която изпълваше половината небе, позволяваше да се видят само най-бляскавите звезди.

Но Земята започваше да залязва, тъй като станцията преминаваше от тъмната страна на планетата. След няколко минути тя щеше да представлява грамаден черен диск, обсипан със светлините на градовете. А след това небето щеше да принадлежи на звездите.

— Сега — каза Димитри, след като бе глътнал бързо първата чашка и въртеше в ръката си втората — какво означават всички тези слухове за епидемия в американския сектор? Аз исках да замина нататък с този рейс. „Не, професоре, ми се каза, много съжаляваме, но е наложена най-строга карантина до второ нареждане.“ Използвах всички възможни връзки, но напразно. Сега кажете ми вие какво става.

Флойд изстена. „Ето пак — помисли си той. — Колкото по-скоро се кача в лунната ракета, толкова по-щастлив ще се почувствам.“

— Хм, карантината е чисто и просто една предпазна мярка — каза той предпазливо. — Ние дори не сме сигурни дали е необходима, но не искаме да поемаме рискове.

— Но каква е болестта — какви са симптомите? Възможно ли е да има извънземен характер? Не желаете ли помощ от нашите медицински служби?

— Съжалявам, Димитри. Засега ни е наредено да не казваме нищо по този въпрос. Благодаря за предложението, но ние сами можем да се справим с положението.

— Хъм-м — каза Мойсеевич, очевидно ни най-малко убеден. — Вижда ми се странно, че вие — един астроном, сте изпратен на Луната, за да се занимавате с някаква епидемия.

— Аз съм само бивш астроном; от години не съм се занимавал с истински научни изследвания. Сега съм научен експерт; това означава, че нищо не знам за каквото и да било .

— Тогава сигурно знаете какво означава „Т.М.А.-1“?

Милър едва не се задави с питието си, но Флойд беше омесен от по-друго тесто. Той погледна стария си приятел право в очите и каза спокойно:

— „Т.М.А.-1“? Какъв странен израз! Къде го чухте?

— Няма значение — отвърна Димитри. — Не можете да ме измамите. Но ако сте изправени пред нещо, с което не можете да се справите, надявам се, че не ще започнете да търсите помощ, когато ще бъде вече твърде късно.

Милър погледна многозначително часовника си.

— След пет минути трябва да бъдете на борда, д-р Флойд — каза той. — Мисля, че е време да тръгваме.

Флойд знаеше, че имаха на разположение още цели двайсет минути, но той бързо стана. Движението му обаче беше прекалено бързо, защото бе забравил, че тегловността му е 1/6 от нормалната. Той успя да сграбчи навреме масата и да предотврати излитането й.

— Радвам се, че се срещнахме, Димитри — каза Флойд не съвсем искрено. — Надявам се, че ще пътувате добре към Земята. Ще ви се обадя веднага щом се върна.

След като напуснаха салона и минаха през транзитната бариера на американския сектор, Флойд възкликна:

— Уф! За малко не загазихме. Благодаря ви, че ме спасихте.

— Знаете ли, д-р Флойд — каза отговорникът по сигурността. — Да се надяваме, че той няма да се окаже прав.

— За какво?

— За това, че може би се сблъскваме с нещо, с което няма да можем да се справим.

— Но именно това имам за цел да изясня — отговори решително Флойд.

Четирийсет и пет минути по-късно лунната ракета „Ариес-1 Б“ излетя от станцията. Излитането коренно се различаваше от излитането от Земята: не бе изразходвана нито толкова енергия, нито се чу някакъв гръм — само едно далечно едва доловимо свистене, предизвикано от плазмените реактори с ниска тяга, които изхвърляха наелектризираните си струи в пространството. Лекият тласък трая малко повече от петнайсет минути и слабото ускорение не пречеше човек да се движи из кабината. Но когато това ускорение изчезна, корабът не беше вече обвързан със Земята, както когато все още съпровождаше станцията. Сега той бе скъсал оковите на тегловността и представляваше свободна и самостоятелна планета, движеща се по собствена орбита около Слънцето.

Кабината, в която Флойд пътуваше съвсем сам, бе предназначена за трийсет пътници. Той се почувства самотен. Странно бе да гледа тези празни кресла около себе си и да бъде предмет на неотклонното внимание на стюарда и стюардесата, да не говорим за пилота, втория пилот и двамата механици. Той се съмняваше дали изобщо някога е имало човек, който да е бил предмет на такова изключително обслужване, а малко вероятно бе и в бъдеще някому да се случеше подобно нещо. Спомни си циничната забележка на един ползващ се с лоша слава папа: „Сега, след като получихме папството, нека му се насладим.“ Е добре, той щеше да се наслаждава на това пътуване и на еуфорията, дължаща се на безтегловността. Със загубата на тегловността бе загубил поне за известно време и своите грижи. Някога някой беше казал, че човек може да изпита ужас в космоса, но не би могъл да се тревожи, когато е там. Това беше съвършено вярно.