Артур Кларк - Одисея в космоса

Да, голямата птица вече летеше, надминала далеч мечтите на Да Винчи, а нейната изтощена другарка се връщаше обратно на Земята. Описвайки дъга, дълга шестнайсет хиляди километра, първата степен на ракетата щеше да се плъзне в атмосферата, забавяйки скоростта си успоредно с изминатото разстояние, и накрая щеше да кацне в Кейп Кенеди. След няколко часа тя щеше да бъде обслужена, отново заредена с гориво и щеше да бъде готова да издигне друга своя другарка към блестящата тишина, която тя самата никога нямаше да достигне.

— Сега — помисли си Флойд — вече сме навлезли на половин път в наша собствена орбита.

След включването на ракетните двигатели на втората степен движението стана отново ускорително, но тласъкът бе много по-слаб; в действителност се чувстваше само нормалната гравитация. Но да се ходи беше невъзможно, защото предната част на пътническата кабина се намираше точно над него. Ако извършеше глупостта да напусне креслото си, Флойд щеше веднага да се блъсне в стената на задната част на кабината. Този ефект предизвикваше известно объркване, защото се получаваше впечатлението, че космическият кораб стои отвесно на опашката си. Флойд, който седеше в предната част на кабината, имаше чувството, че всички кресла са закрепени за стената, която се спускаше вертикално под него. Той правеше всичко възможно да се освободи от тази неприятна илюзия, когато изведнъж навън зората се сипна.

За няколко секунди корабът се стрелна през воали, оцветени в червено и розово, златисто и синьо, и навлезе в ослепителната белота на деня. Въпреки че стъклата на прозорците бяха плътно покрити с тъмна боя, за да се намали блясъкът, първите слънчеви лъчи, които бавно проникваха в кабината, заслепиха Флойд за няколко минути. Той беше вече в космоса, но въпреки това все още не можеше да види звездите.

Флойд засенчи очите си с ръце и се опита да погледне през близкия люк. Навън V-образното крило на кораба светеше като нажежен до бяло метал, отразявайки слънчевата светлина. Навсякъде наоколо цареше пълен мрак, мрак, който трябваше да е изпълнен със звезди, които обаче не можеха да се видят.

Тегловността бавно намаляваше, тъй като корабът се движеше по орбита. Грохотът от двигателите намаля до приглушен рев, след това до тихо свистене и най-после напълно замря. Ако не бяха предпазните колани, Флойд щеше да отплува от креслото си; той обаче имаше чувството, че стомахът му ще направи това. Надяваше се, че хапчетата, които беше взел преди половин час (оттогава вече бяха изминали 16 000 километра), ще му подействат според предписанието. Само веднъж в живота си бе страдал от космическа болест, но това му беше достатъчно.

По високоговорителя се чу твърдият и уверен глас на пилота:

„Моля, спазвайте правилата при нула g. Ще се скачим с Космическа станция 1 след четирийсет и пет минути.“

Стюардесата се приближи по тясната пътека, придържайки се отдясно към поставените близо едно до друго кресла. В походката й се забелязваше известна плавност и краката й като че ли с мъка се отделяха от пода, сякаш стъпваха в гъсто лепило. Тя не се отделяше от яркожълтия килим, който покриваше цялата пътека, включително и тавана. Килимът и подметките на сандалите й бяха покрити с хиляди малки кукички, които влизаха плътно една в друга. Този начин на ходене при състояние на безтегловност действаше твърде успокояващо на дезориентираните пътници.

— Желаете ли кафе или чай, д-р Флойд? — запита тя весело.

— Не, благодаря — усмихна се той. Винаги се бе чувствал като кърмаче, когато трябваше да смуче поднасяните питиета от пластмасовите туби.

Тя продължаваше да стои край него дори и когато той отвори чантата си и се приготви да извади книжата си.

— Доктор Флойд, мога ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се — отговори той, поглеждайки я над очилата си.

— Годеникът ми е геолог в Тихо — каза г-ца Симънс, отмервайки грижливо думите си. — Нямам никаква вест от него повече от една седмица.

— Съжалявам. Може би се намира далеч от базата си и няма връзка с нея.

Тя поклати глава.

— Той винаги ми съобщава, когато има такова нещо. Не можете да си представите колко съм разтревожена от всички тези слухове. Наистина вярно ли е, че на Луната е избухнала епидемия?

— Дори и да е така, няма причина да се тревожите. Спомняте ли си, че през 1998 г. имаше карантина заради мутиралия вирус на инфлуенцата? Много хора се разболяха, но никой не умря. И това е наистина всичко, което мога да ви кажа — отговори той твърдо.