Артур Кларк - Одисея в космоса

— Да ви донеса ли нещо, докато чакаме? — попита Милър. — Качваме се на борда след около трийсет минути.

— Бих се задоволил с чашка турско кафе с две бучки захар; бих желал също да се свържа със Земята.

— Добре, доктор Флойд. Ще отида за кафето; телефоните са ей там.

Оригиналните телефонни кабини се намираха само на няколко метра от една бариера с два входа, над които имаше надписи: „Добре дошли в американския сектор“ и „Добре дошли в съветския сектор“. Под тях имаше инструкции, написани на английски, руски, китайски, френски, немски и испански, които гласяха:

„Умоляват се пътниците да си приготвят паспорта, визата, медицинското свидетелство, транспортното разрешително, декларацията за багажа.“

Имаше нещо символично в това, че щом преминеха през бариерите и в двете посоки, пътниците можеха отново да се съберат. Това разделение бе продиктувано от чисто административни съображения.

След като провери, че кодът за САЩ все още е 81, Флойд перфорира дванайсетцифровия си домашен номер, пусна пластмасовата си универсална кредитна карта в процепа на автомата и получи връзка за трийсет секунди.

Вашингтон спеше, защото оставаха още няколко часа до сипването на зората, но той нямаше да безпокои никого. Домакинката щеше да получи съобщението му от магнетофонния запис, щом се събудеше.

„Г-ца Флеминг, тук е доктор Флойд. Извинете, че трябваше да замина толкова набързо. Бъдете така добра да телефонирате в службата ми и да помолите да отидат да приберат колата ми. Тя се намира на летище Дълес. Ключът е у г-н Бейли, главния ръководител на полета. Освен това телефонирайте в «Чиви чеиз кънтри клъб» и оставете съобщение за секретаря, че не ще мога да взема участие в турнира по тенис през идущия уикенд. Извинете ме пред него страхувам се, че разчитаха на мен. След това телефонирайте във фирмата «Даун-таун Електроникс» и им кажете, че ако видеоапаратът в кабинета ми не бъде монтиран до, да речем, сряда, да си вземат проклетия апарат обратно!“ Той се поспря, за да си поеме дъх, и се опита да си припомни други въпроси, които можеха да възникнат през следващите дни.

„Ако не ви стигнат парите, обърнете се към службата; те могат да ми изпращат спешни съобщения, но аз може би ще бъда твърде зает, за да им отговоря. Целунете децата и им кажете, че ще се завърна колкото е възможно по-скоро. По дяволите! Ето един човек, когото не бих желал да срещна. Ще се обадя от Луната, ако мога. Довиждане.“

Флойд се опита да се измъкне незабелязано от телефонната кабина, но беше твърде късно — вече го бяха забелязали. Откъм изхода на съветския сектор към него идваше д-р Димитри Мойсеевич от Академията на науките на СССР.

Димитри бе един от най-добрите приятели на Флойд и именно поради тази причина той бе последният човек, с когото би желал да говори в този момент, и то тук.

Съветският астроном беше рус, висок и строен. Лицето му, по което нямаше бръчки, не издаваше петдесет и петте му години, от които последните десет той бе прекарал в изграждането на гигантската радиообсерватория върху обратната страна на Луната с надежда, че три хиляди и двеста километра твърда скала ще я предпазят от електронните шумове на Земята.

— Но това е Хейуд — извика той, разтърсвайки енергично ръката му. — Колко е малък светът! Как сте? Какво правят очарователните ви деца?

— Много са добре — отговори топло, но с леко разсеян вид Флойд. — Често говорим за прекрасното прекарване с вас миналото лято. — Съжаляваше, че гласът му не можеше да звучи по-искрено. Наистина бяха прекарали една чудесна седмица с Димитри в Одеса през време на едно от посещенията си на Земята.

— А, вие, предполагам, сте тръгнали нагоре? — запита Димитри.

— А, да, рейсът ми заминава след половин час — отговори Флойд. — Познавате ли г-н Милър?

Отговорникът по сигурността се бе доближил и стоеше на почтително разстояние, държейки пластмасова чаша с кафе.

— Естествено. Но, моля, г-н Милър, оставете това кафе! Това е последната възможност на д-р Флойд да пийне едно цивилизовано питие — не му я отнемайте. Настоявам.

Двамата последваха Димитри вън от главния салон и влязоха в наблюдателното отделение, където седнаха на една маса при меката замъглена светлина и се загледаха в движещата се звездна панорама. Космическата станция 1 се завърташе веднъж в минута и центробежната сила, породена от този бавен спин, произвеждаше изкуствена гравитация, равна на гравитацията на Луната. Установено бе, че по този начин се постига благоприятно равновесие между земната гравитация и липсата на каквато и да било гравитация; освен това се даваше възможност на пътниците, пътуващи за Луната, да се приспособят.