Джек Макдевитт - Загадката на Марголия

Гостите на нашата маса бяха впечатлени, че са сътрапезници на самия Алекс Бендикт. Бяха нетърпеливи да чуят подробности за набезите му и Алекс, който се наслаждаваше на всяка секунда внимание, с удоволствие им ги поднесе. Той е почтен човек и обикновено не се възгордява, но му е изключително приятно хората да му казват колко добре се е справил и колко забележителен е приносът му. Изчервяваше се и се опитваше да ми припише част от заслугите, но те не му вярваха. Явно се смяташе за благоприлично скромен. Скромността, беше ми казал веднъж, е отличителният белег на величието.

Когато свършихме с вечерята, церемониалмайсторът се изправи, за да вдигне няколко тоста. Покойният Майло Рилби, чиято безценна колекция бе дарена от неговия брат, беше представен от младата си племенница. Вдигнахме наздравица и за пълномощника на университетския музей. И за председателя на Антикварния събор, който се оттегляше в пенсия след седем години служба.

Последваха някои формалности и накрая дойде ред на гостуващия говорител, Оливър Болтън — изпълнителен директор на „Болтън Брадърс“ и изключително известна личност. Странното в „Болтън Брадърс“ беше, че нямаше никакви братя. Нямаше дори сестри. Болтън беше основал компанията, така че не беше наследена. Казваха, че съжалявал, задето няма нито братя, нито сестри, и името на корпорацията било признание на това чувство на загуба. Нямах абсолютно никаква идея какво има предвид.

Беше висок посивяващ мъж с величествена осанка — от хората, на които другите се възхищават и инстинктивно правят място. От него щеше да излезе добър политик.

— Благодаря ти, Бен, благодаря ти — каза той, след като церемониалмайсторът държа похвално слово, дълго пет минути. Излизаше, че Оли Болтън е отговорен за възстановяването на значими части от Изгубените векове, което бе накарало историците да преосмислят заключенията си за Смутните времена, както и за редица други постижения.

Той обрисува накратко някои от славните си преживявания, като щедро разпредели заслугите между сътрудниците си. После разказа колко неприятно било на Аракон, когато работниците се прибирали у дома и взимали стълбите със себе си, и той оставал затворен в гробниците през нощта. И за нощта му в затвора на Бакудай, където бил обвинен в ограбване на гробници.

— Технически погледнато, бяха прави. Но ако оставите нещата на властите, и онзи кристален басейн там, който сега ще отиде в музея, щеше все още да е заровен в пустинята.

Още аплодисменти.

Беше ту гневен, ту поетичен.

— Имаме петнайсет хиляди години история — по-голямата част от тях в среда, запазваща всичко. Следите на първия човек, стъпил на земната луна, са още там. Знам, че всички споделяме една и съща страст към миналото и реликвите, устоели на вековете. Очакват ни още тъмни места, забравени от всички. За мен е чест да бъда сред вас тази вечер.

Прошепнах на Алекс:

— Защо не приличаш повече на него?

— Ако предпочиташ да работиш с Болтън, мога да го уредя.

— Колко плаща?

— Какво значение има? Той е много по-достоен за уважение от мен.

Бях изненадана. Въпреки че се шегуваше, беше засегнат.

— При теб ми харесва — отговорих.

Алекс се извърна и му трябваха няколко секунди, за да ме погледне отново.

— Извинявай — каза накрая.

Болтън продължаваше да говори:

— Винаги е привилегия да се говори с търговците на антики от Андикуар. А разбирам, че имаме гости от различни части на планетата и дори неколцина от други светове. — Трябваше му минута да открие с поглед хората от Спинърс и от Земята — От родния свят. (Аплодисменти.) Където всичко е започнало. (Още аплодисменти.)

Очаквах, че ще говори най-вече за себе си, но не беше толкова глупав. Вместо това описа работата, която „всички вършим“, и ползите от нея.

— Петнайсет хиляди години са доста време. Като добавите войните, въстанията, тъмните векове и социалните катастрофи, нещата започват да се загубват. Неща, които никога не трябва да забравяме. Като жените от Филипино, които в една вече забравена война предизвикали вражеските войници да дадат храна и вода на собствените им мъже по време на Марша на смъртта. А виждам, че някои от вас са чували за Марша на смъртта. Но се чудя колко ли щяхме да знаем, ако не бяха трудовете на Мариам Клефнър, която стои там в дъното. — Махна й. — Здравей, Мариам.

Болтън изтъкна още няколко постижения на различни личности.

— Историците вършат черната работа — продължи той. — Техният принос не е достатъчно оценен. А има и хора Като Лазаръс Колт — началник на департамента по археология в тукашния университет. Без Лазаръс и неговия екип все още нямаше да знаем дали Минданите или Кажа Луан са реални, или са просто мит. Процъфтяваща цивилизация в продължение на хилядолетия, но все пак някак западнала и забравена почти напълно. Почти. — Вече владееше вниманието на публиката. Замълча, усмихна се и поклати глава. — Но ето ви пример за това какъв е приносът на онези, които издирват и продават антики. Говорих с Лазаръс по-рано тази вечер. Той пръв би ви казал, че Минданите никога нямаше да бъдат открити, никой дори не би тръгнал да ги търси, ако Хауърд Чандис не беше намерил съд за вино при разкопки на един хълм. Хауърд, разбира се, е един от нас. — Той погледна вляво от себе си. — Стани, Хауърд. Нека всички те видят.