Джек Макдевитт - Машините на Бога

Куракуа. 28-а година на Експедицията, 211-и ден. Четвъртък, 29 април, 2202 г.; 06:30 ч. местно време.

Почти за една нощ цялото население на този свят беше загинало. Това се беше случвало два пъти: някъде около 9000-та година преди новата ера и още веднъж — осем хиляди години по-късно. И точно този факт, осъзнат насън, бе събудил Хенри.

Сега лежеше и мислеше как времето им е изтичало и как в крайна сметка те са знаели за аномалията на луната си. И как са си давали сметка за това и към края всичко е останало само в митовете. Но бяха знаели за Оз. Арт беше намерил една монета, която не оставяше съмнение за това — на нея имаше квадратче в Западното море, точно на ширината, където се намираше Оз.

Чудеше се дали предположението на Линда, че през ерата на Долния храм са били познати оптичните инструменти, ще се окаже вярно. Или просто местните са имали много добро зрение.

Защото ако жителите на Куракуа бяха наблюдавали луната си през телескоп, нямаше как да не са видели града в центъра на обширната равнина. Дългите му широки улици, редиците сгради и площадите. И масивната защитна стена, разбира се.

Той се размърда в леглото. В крайна сметка Оз щеше да изплува от митологията и литературата на Куракуа. „Когато съберем достатъчно материали. И когато изучим езиците.“

Не, нямаше да има достатъчно време.

Град ли? Всъщност само една скала, умело обработена, за да създаде илюзията за град. Ето това беше истинската загадка. А обяснението за Оз беше погребано заедно с расата, обитавала този свят. Раса, създала сложни култури и развила философски системи, просъществували десетки хиляди години. Но геният й не се беше проявил в областта на технологиите, които така и не бяха надминали нивото на деветнайсетия век на Земята.

На вратата се заблъска.

— Хенри? Спиш ли?

— Не. — Той стана и отвори. — Влязохме ли?

— Да…

— Дай ми само две минути. Не мислех, че ще стане толкова бързо.

— Мислим, че е непокътнат — каза доволно Франк Карсън.

— Добре. Адски добре. — Хенри запали лампата. — Ти видя ли го?

— Само надзърнах. Пазим го за теб.

— Благодаря. — Изтърканата лъжа го развесели. Знаеше, че всички са се натикали вътре. А сега щяха да се преструват, че шефът ще осъществи грандиозното влизане.

В археологическите екипи на Академията Хенри Джейкъби беше известен като голям чудак. Както шеговито бе отбелязала Линда Томас, той винаги изглеждаше така, сякаш отгоре му е паднал цял товар старо желязо. Сбръчкан и отпуснат, побелял, че и кривоглед — може би от непрекъснатото взиране в идеограмите. Но пък всички го харесваха, жените мряха да се омъжват за него (имаше четири бивши съпруги), а хората, които го познаваха добре, биха го последвали и в смъртна битка.

Беше съвършен професионалист. Също като древните палеонтолози, които са можели да възстановят цял бронтозавър от една костица от коляното, Хенри можеше да конструира цяло общество от една урна.

Морското дъно беше нашарено с маркиращи пътя лампи. Слънчевата светлина се губеше във водата и Храмът тънеше в полумрак. Двамата облякоха броните, нагласиха реактивните двигатели и Хенри потри ръце от задоволство.

Карсън изпъна рамене и застана мирно. Беше едър човек с квадратна челюст и пронизващ поглед, който виждаше света ясно разграничен на черно и бяло. Това, че е полковник от запаса от армията на Северноамериканския съюз, не би изненадало никого, пък и си му личеше.

— Това е само началото, Хенри. Продължавам да настоявам, че трябва да останем тук. Какво ще направят, ако откажем да си тръгнем?

Хенри въздъхна. Карсън не разбираше от политика.

— Ще натиснат много здраво Академията, Франк. И когато двамата с теб се върнем у дома, ще се озовем отново в класната стая. И вероятно ще трябва да се защитаваме пред съда.

— Трябва да си готов да поемаш рискове за онова, в което вярваш, Хенри.

Той всъщност беше обмислил тази възможност. Освен Земята на човечеството бяха известни още три свята, дали началото на цивилизации. Една от цивилизациите — на ноките на Инакадемери — продължаваше да се държи. Обитателите на Пинакъл бяха измрели преди седемстотин и петдесет хиляди години.

И Куракуа.

Куракуа беше, разбира се, истинска златна мина. Пинакъл беше изчезнал преди прекалено много време, а при ноките възможностите за проучване бяха твърде ограничени. Но тук дори студентите откриваха погребани градове, разгадаваха причините за някоя масова миграция и проследяваха развитието на неизвестни преди цивилизации. Това беше златният век на археологията. Хенри Джейкъби разбираше колко е важно да се спаси този свят, но нямаше никакво намерение да рискува нечий живот в усилията си да направи това. Беше твърде стар за подобно нещо.