Джек Макдевитт - Машините на Бога

Никъде по света нямаше ритуал за пречистване, който да върши същата работа като ураган от четвърта степен. Пенъбскот Авеню светеше мистично в здрача, сухи листа и мъртви клони се носеха над града със застинала грациозност.

Време да си стоиш вкъщи.

Удоволствието обаче бе съпроводено и от чувство за вина. Бурите постепенно унищожаваха остров Амити. Дори когато океанът беше тих, на неколкостотин метра от брега под водата се виждаше старият път номер едно.

Днес Планкетови го бяха поканили на вечеря — и да остане й за през нощта, заради бурята, но той беше отказал. Планкетови бяха мили хора и често играеше с тях бридж (който беше една от другите му страсти), но той искаше бурята, искаше да остане насаме с нея. Каза им, че работел по важен проект, и им благодари.

Важният проект беше да се загърне с одеялото и да си чете Дикенс. Беше стигнал до средата на „Студеният дом“. Обичаше човечността в книгите на Дикенс и откриваше в тях (с което много развеселяваше колегите си) паралели с Монументите. И в двете според него имаше състрадание и интелигентност, попаднали в една враждебна вселена. И двете бяха напълно оптимистични. И двете бяха създадени от един изгубен свят. А също така и двете използваха отразена светлина, за да постигнат най-ярките си ефекти.

„Откъде ти хрумна пък това, Уолд?“

Картън в „Двата града“. Сам Уелър в „Пикуик“. При Дикенс поуката винаги идва откъдето най-малко я очакваш.

Ричард Уолд беше поотслабнал в сравнение с времето, когато се беше разхождал с Хъч по онзи хребет — все пак бяха минали пет години. Сега следеше теглото си доста по-внимателно, редовно тичаше и пиеше по-малко. Единственото, което му беше останало, бяха жените. А също и Монументите.

За смисъла на Монументите се бяха провеждали безкрайни дебати от цели легиони теоретици. Експертите обаче правеха нещата толкова сложни, че чак неразбираеми. За Ричард всичко изглеждаше болезнено ясно: Монументите бяха паметници, писма, изпратени през вековете чрез единственото истинско вселенско писание. Здравей и сбогом, страннико. Или както бе казал един поет: „Велик е Великият мрак и нощта е дълбока“. Никога няма да се срещнем с теб. Е, наздраве тогава.

Лицето му беше издължено и слабо, с волева брадичка и сплескан по възможно най-аристократичния начин нос. Приличаше на онези актьори, които играят само ролите на заможни чичовци, президенти или крадци на едро.

Бурята разтърси къщата.

Съседът Уоли Джаксън стоеше до прозореца във всекидневната си, пъхнал палци в колана си, и явно скучаеше. В момента се беше задвижил един проект за укрепването на плажната ивица. Зад проекта стоеше Хари. Бурите рушаха брега и хората просто се предаваха. Цените на недвижимото имущество на острова бяха паднали с двайсет процента само за три години. Никой не вярваше в бъдещето.

От другата страна на Пенъбскот Маккачънови и Бродстрийтови играеха на карти. Картите по време на ураган вече бяха станали нещо като традиция. Когато предишната година удари Франсис — от пета степен, те бяха останали да играят и след като всички се бяха изнесли. „Водата малко се покачи“ — беше отбелязал равнодушно Маккачън, без да прикрива презрението си към малодушните си съседи. Традиция, нали разбирате, и така нататък.

В крайна сметка Маккачънови и Бродстрийтови, с все картите им, щяха да бъдат отнесени в Атлантическия океан.

Дарвин в действие.

Комуникаторът иззвъня и Ричард се потътри през стаята по чорапи, като спря, за да напълни отново чашата си. Нещо изтрополи по покрива.

Съобщение от три страници. Заглавната веднага привлече вниманието му: съобщението беше изпратено от Куракуа.

От Хенри.

Странно.

Той щракна лампата и седна на бюрото.

Ричард,

Намерихме приложеното в Храма на ветровете. Приблизителна възраст около 11 000 години. Фигура номер седем от дванайсет. Митът за Тъл. Франк предполага, че е свързана с Оз. Всичко съвпада, но лично аз не мога да повярвам. Какво мислиш?

Оз?

На следващата страница имаше графика, направена по барелеф. Стилизиран обитател на Куракуа и фигура в пелерина. Страница трета представляваше уголемен вариант на чертите на последната.

Ричард остави чашата си и се вторачи в листа. Това беше Леденото същество!

Не. Не беше.

Махна всичко от бюрото си и затърси лупа. Откъде беше това? От Храма на ветровете. На Куракуа. Оз. Структурата на куракуанската луна беше аномалия, нямаше нищо общо с Великите монументи, освен че и за нея нямаше никакво обяснение. Нито дори предположение.