Джек Макдевитт - Машините на Бога

В тъмната, загърната в пелерина фигура имаше нещо, което го смущаваше.

— Има нещо много познато в нея — каза Хенри.

— Ами — обади се Карсън. — Просто символ.

— Не. — Той беше виждал този образ и преди. Някъде. — Не е от Куракуа, нали?

— Я повтори!

— Не е от Куракуа. Погледнете я.

— Не, не е — потвърди Линда. — Има ли някакво значение?

— Може би не — отвърна той. — Но я се вгледайте по-внимателно. На какво ви напомня?

Карсън си пое дълбоко дъх и каза:

— Статуята на Япет. Това е един от Монументите.

Скъпи Фил,

Вече разполагаме с пълен комплект от Сезоните на Тъл. Изпращам ти и подробности от дизайна, както и копия на осем надписа на линеен касумелски С. Извадихме голям късмет: мястото е в отлично състояние, като се има предвид, че е било в близост до морето през по-голямата част от съществуването си и под водата през последните няколко века.

Ако имахме време, щяхме да го отпразнуваме както подобава. Но вече сме съвсем близо до края. След няколко седмици ще сме обърнали всичко в земни матрици. Всъщност ние сме последният екип, останал на Куракуа. Всички други си заминаха. Хенри, Бог да го благослови, няма намерение да тръгне, докато не натиснат бутона.

Както и да е, твоят вундеркинд попадна на златна мина. Хенри предполага, че ще нарекат новата библиотека на Академията с моето име.

Линда Томас

Писмо до научния й ръководител доктор Филип Бертолд от Университета в Антиох. Датата е от 21-вия ден на 28-ата година от Експедицията на Куракуа. Получено в Йелоу Спрингс, Охайо на 28 май, 2202 г.

Принстън. Четвъртък, 6 май, 2202; 17:30 ч.

Хъч загаси мотора и светлините и загледа как първата вълна служители се разотива. Повечето се насочиха към гарата — издигната платформа, забулена от проливния дъжд, други забързаха да се подслонят в Тарпли Билдинг и само малцина — най-заможните — се втурнаха към колите си. Небето се бе схлупило над паркинга, осветен от уличните лампи и фаровете на колите.

В кабинета му светеше, но щорите бяха спуснати. Сградата бе грозна, блок от бетон и стъкло, и подслоняваше правни кантори, застрахователни агенти и нехранимайковци спекуланти. Не беше място, което човек да свърже с каквато и да било романтика. Но за нея самият факт, че е тук, че просто я вижда, беше вълнуващ.

Хората се трупаха на изходите, вдигаха яките си, бореха се с чадърите си. Премигнаха и няколко енергийни полета. Коли се отправяха към пътищата със светнати фарове и включени чистачки.

Хъч седеше неподвижно и чакаше лампите да угаснат, чакаше Кал Хартлет да се появи на улицата и се чудеше какво ще направи тя самата, когато се срещнат. Ядосваше се при самата мисъл, че е тук. Беше крайно време да остави нещата на самотек, но вместо това висеше тук като влюбено девойче. И все пак се надяваше той да промени решението си като я види. Знаеше, че няма да стане, но пък ако не направеше опит, щеше цял живот да се разкайва, че не е опитала.

Сви се на седалката и се загледа в дъжда и нощта.

Той й се беше обяснил в любов горе, в кабинета. Беше кандидатствала за работа и бяха останали заедно чак до зори.

Колко далечно й изглеждаше всичко това сега. Тогава имаше много полети, но дори когато свършиха, всичко изглеждаше възможно. Тогава.

Влакът се появи в далечината — нишка ярки светлини на фона на мрака. Няколко души се втурнаха бързо през паркинга. Влакът приближи с дълъг бавен завой и удари спирачки.

Кал се занимаваше с финансови анализи в брокерската фирма на „Формън & Дайър“. Много обичаше работата си, обичаше да се занимава с числа. И беше очарован от нейната професия. „Моят звезден пилот.“ Обичаше да слуша разказите й за далечни светове, беше я накарал да обещае, че някой ден ще го вземе със себе си. Поне на Луната. Имаше сиви очи, кестенява коса и красиви бръчки, причинени от смях. И я обичаше.

Лампите в кабинета му угаснаха.

Живееше на осем преки оттук и беше луд на тема фитнес, така че дори във време като това сигурно щеше да се прибере пеш.

Влакът потегли, ускори и изчезна в дъжда.

Постоянният поток от хора изтъня, докато останаха един-двама. Тя изгледа последните: няколко махнаха на чакащите ги коли, а двама се втурнаха към гарата.

И тогава той се появи на вратата. Дори от такова разстояние и в полумрака тя не можеше да го сбърка.

Пое дълбоко дъх.

Кал пъхна ръце в джобовете на мекото си кафяво сако и закрачи бързо през паркинга.

Тя се поколеба, после запали двигателя. Колата премина безшумно по настилката и спря до него. До последния момент Хъч не беше сигурна дали няма да завие и да си тръгне.