Джек Макдевитт - Машините на Бога

Той я видя. Прозорецът беше смъкнат и дъждът плющеше в колата. Кал изглеждаше стъписан, зарадван, но и смутен.

— Хъч? — Той се вторачи в нея. — Какво правиш тук?

— Да те откарам ли?

— Не знаех, че си се върнала.

— Върнах се. Влизай, целият ще прогизнеш.

— Да, благодаря. — Той се качи в колата. Афтършейвът му беше същият. — Как си?

— Добре. А ти?

— Чудесно. — Говореше спокойно. — Изглеждаш добре.

— Благодаря.

— Но ти винаги изглеждаш добре.

Тя се усмихна пак, този път по-топло, наведе се и го целуна по бузата. Още отначало Кал й се бе сторил доста глуповат, но пък я беше развълнувал по някакъв първичен начин. Сега обаче излъчваше увереността на шеф, и то голям шеф. Как и кога беше станала тази промяна?

— Просто се отбих. — Преглъщане. — Да те видя. — В коя приказка младоженците спяха с меч помежду си? Тя сякаш усети меча — остър и смъртоносен. И студен.

— Хъч, трябва да ти кажа нещо.

„Прям, както винаги“ — помисли си тя.

— Жениш се.

Той се ухили с глуповатата приятелска лукава усмивка, която я беше привлякла преди две години. Тази вечер тя изразяваше облекчение. Най-лошото вече беше минало.

— Как разбра?

Тя сви рамене.

— Казаха ми го само десет минути след като кацнах.

— Съжалявам. Щях да ти го кажа сам, но не знаех, че си се върнала.

— Не се притеснявай. Коя е? — Тя заобиколи една дълбока локва на изхода и сви по Харингтън Авеню.

— Казва се Тереза Пепърдил. Като теб е: използва фамилното си име. Всички я наричат „Пеп“. Учителка е.

— Привлекателна е, разбира се.

— И в това отношение е като теб. Знаеш, че съм по красивите жени. — Искаше да направи комплимент, който обаче беше много тромав и поради това болезнен.

Хъч не каза нищо.

Той гледаше встрани.

— Какво друго да ти кажа? Живее в южната част на Джърси и доколкото знам, няма намерение да се маха оттам. — Звучеше така, сякаш се защитава.

— Е, честито.

— Благодаря.

Тя сви наляво по 11-а. Жилището на Кал беше точно пред тях, в един блок, проектиран така, че да прилича на крепост. Вимпелите висяха мокри и отпуснати.

— Слушай — каза тя, — защо не спрем някъде да пийнем по едно? — За малко да добави „за доброто старо време“.

— Не мога — отвърна той. — След малко ще дойде. Трябва да се пооправя.

Хъч спря до бордюра пред входа му. Искаше да се махне, да прати всичко по дяволите, да не се поставя сама в неловко положение. Вместо това каза:

— Кал, все още имаме време. — Говореше толкова тихо, че не беше сигурна дали я е чул.

— Не. — Той не я поглеждаше. Беше очаквала гняв, може би горчивина, тъга. Нищо подобно. Гласът му бе съвсем безразличен. — Никога не сме имали време. Никога.

Тя не каза нито дума. Приближи се някакъв мъж с куче, изгледа ги любопитно, позна Кал, махна за поздрав и отмина.

— Все още можем да направим нещо — каза тя. — Ако го искаме достатъчно силно. — Задържа дъха си и с внезапно вцепенение осъзна, че се страхува той да не каже „да“.

— Хъч… — Той я хвана за ръката. — Та ти никога не си тук. Аз просто ти запълвам времето между полетите.

— Моите намерения не бяха такива.

— Но точно това се получава. Колко пъти вече сме го водили този разговор? Нощем гледам небето и знам, че си някъде там. Как по дяволите ще можеш да се установиш на едно място и да прекараш остатъка от живота си в Принстън? Че и деца да отгледаш?

— Бих могла да го направя. — Още една лъжа. Явно в момента беше включила на автопилот.

Той поклати глава.

— Дори когато си тук, не си тук. — Очите му най-сетне срещнаха нейните. Погледът му беше суров и я държеше на разстояние. — Кога е следващият ти полет?

Тя стисна ръката му, не усети никаква реакция и я пусна.

— Следващата седмица. Ще евакуирам екипа на Академията на Куракуа.

— Все същото, нали?

— Виж, Кал…

— Не — прекъсна я той. — Виждал съм очите ти, когато заговориш за онези места, Хъч. Знам какво става с теб, когато се приготвяш за тръгване. Известно ли ти е, че обикновено не можеш да дочакаш да се махнеш? Според мен ти никога няма да можеш да се установиш на едно място. — Гласът му трепереше. — Хъч, аз те обичам. И винаги е било така. Така и ще бъде, макар че повече няма да го казвам. Бих дал всичко за теб. Но ти си недостъпна. В крайна сметка би ме намразила.

— Никога!

— Напротив. И двамата знаем, че ако кажа: „Добре, хайде да започнем всичко отначало“, ти се обаждаш на еди-кой си, казваш му, че няма да заминеш за Куракуа, където и да се намира това, и веднага ще съжалиш за стореното. Веднага. Но ще ти кажа и още нещо: когато изляза от колата, а ти ми махнеш за сбогом и потеглиш, ще се почувстваш облекчена. — Той я погледна и се усмихна. — Хъч, Пеп е добра жена. Би ти харесала. Радвай се за мен.