Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Маги знае ли, че сме влезли?

— Отидоха да я доведат. Бедната, не може да си почине като хората.

— Ще си почине, когато се махнем оттук. — Маги беше главният му филолог. Направо разбиваше всеки код. Разчиташе и Невъзможните надписи. Лампичката на лявата му китка просветна в зелено и той активира енергийното поле.

Видимостта навън беше много слаба. Бяха твърде близо до брега и водата постоянно беше пълна с пясък, така че човек рядко можеше да види целия Храм.

Храмът на ветровете.

Шегичка. Храмът беше потънал при земетресение преди четиристотин години. Преди това беше служил за военностратегически пост, беше давал подслон на множество величия, бил е място за поклонение на пътници — дълго време преди човеците да бяха положили първите тухли на Ур или Ниневия.

Sic transit.

Пред него се стрелкаха риби, придружаваха го. Встрани, вляво, се размърда нещо голямо. Карсън насочи натам една лампа, но светлината мина през него. Беше нещо като желе. Доста безобидно. Нагъна се, разтвори се като цвете и продължи да плува нехайно по пътя си.

Пред храма имаше широка колонада. Спряха до една от колоните — една от десетте, останали прави. От общо дванайсет. Никак зле за място, претърпяло земетресение.

— Франк — нахлу в слушалките му гласът на Линда. Беше доволна. И имаше защо — тя беше планирала тази част от разкопките. Предположенията й се бяха оказали верни и така бяха успели да навлязат доста преди определеното по график време. Предвид обстоятелствата, спечеленото време беше съдбоносно.

— Хенри е с мен — каза Карсън. — Идваме.

— Поздравления, Линда — обади се и Хенри.

Входът на Храма беше широко отворен. Вмъкнаха се плувайки в главната зала. Множество редици от цветни лампи очертаваха пътя в мрака.

— Синьо — каза Карсън.

— Знам.

Заплуваха покрай сините лампи към дъното на залата. От покрива на Храма бяха останали само няколко парчета. Сивата светлина от повърхността изглеждаше мазна и плътна над весело просветващите маркиращи лампи.

Хенри беше в много лошо състояние. Плуването го изморяваше, но беше заявил, че използването на реактивните двигатели във вътрешността на разкопките е твърде опасно. Трябваше да се съобразява с правилата, които сам беше наложил.

Просветващата синя линия направи остър завой наляво и се гмурна в една дупка на пода. Той чуваше по общия канал гласовете на Линда, Арт Гибс и някои от останалите. Смееха се, окуражаваха го да продължава и се поздравяваха за находката.

Той заплува по входния лабиринтообразен тунел. Карсън го следваше и го увещаваше да не бърза, докато най-накрая Хенри загуби търпение и го помоли да млъкне. Заобиколи последната извивка и видя пред себе си светлини.

Подредиха се да го посрещнат. Трифон Павлович — здрав руснак с огромен бял мустак — направи лек поклон; Карл Пикенс се усмихна широко; Арт Гибс се носеше гордо около Линда.

Линда Томас беше едно червенокосо динамо, което знаеше какво прави, нямаше нищо против да споделя славата с колегите си и те до един я обичаха. Стоеше над една шахта и му махаше да се приближи. Когато стигна до нея, тя му стисна ръката и полетата им просветнаха.

— Добре — каза той рязко, — хайде да видим до какво сме се добрали.

Някой напъха в ръката му фенер.

Той го насочи надолу към тъмнината, видя гравюри и барелефи и се спусна в една огромна зала. Стените бяха плътно отрупани с рафтове и дърворезби. По лавиците имаше множество предмети. Трудно беше да се види какви точно.

Екипът го последва. Трифон ги предупреди да не пипат нищо.

— Трябва да се направи скица, преди да преместим каквото и да било.

„Знаем, Три.“

По стенните дърворезби заиграха светлини. Различи някакви животни, но не и „хора“. Скулптури на мислещите видове бяха редки, с изключение на светите места, във всяка епоха и сред повечето от техните култури. Сякаш имаше някаква забрана за улавянето на собствения им образ в камък или дърво. Причина за това сигурно имаше, разбира се, но още не я бяха открили.

Подът беше покрит с половин метър тиня.

Имаше отвори, водещи и към други зали. В слушалките му отекваха щастливи гласове:

— Това е било използвано за маса.

— Символите са касумелски, нали?

— Арт, виж това.

— Мисля, че отзад има още.

— Тук, вижте тук.

Линда вдигна лампата си към един барелеф, изобразяващ три фигури на куракуатяни. Трифон внимателно докосна лицето на един от образите, прокара пръсти по скулите му и отвора на устата. Обитателите на Куракуа бяха били топлокръвни, двукраки, покрити с козина същества с едва забележими черти на влечуги. Нещо като алигатори с лица. Тези бяха облечени. До тях стоеше и някакъв четириног звяр.