Джек Макдевитт - Машините на Бога

— А аз щях да оценя жеста. — Хъч не беше служител на Академията, а работеше по договор. — А ти защо ще идваш?

— Искам да видя Оз.

Едно туристическо корабче с брезентово чергило заобиколи остров Република и се наклони при акостирането, понеже пасажерите се трупаха до перилата. Бяха разтворили чадъри, за да се предпазят от дъжда, който ръмеше цяла сутрин. Дъвчеха сандвичи и носеха винтяги. Най-отзад седеше някакъв дебел мъж в раздърпан сив пуловер и хранеше чайките.

Ричард наблюдаваше от въздушното си такси. Двама влюбени на щирборда обръщаха много повече внимание един на друг, отколкото на паметника. На острова група деца, подкарвани от една съсипана стара жена с бастун, вървяха в два реда с червени и сини балони. Платноходките, които обикновено изпълваха реката, още не се бяха появили. Дебеланкото с чайките изпразни плика с храната, сгъна го и отвори втори. Изглеждаше като човек, който е в пълен синхрон със света. Ричард му завидя. Храниш си чайките и се наслаждаваш на паметниците.

Таксито зави на запад и остров Конституция с множеството си административни сгради остана вдясно. Старият Капитолий почти беше изчезнал в спускащата се мъгла. Паметниците на Линкълн, Джеферсън, Рузвелт и Брокмън се издигаха тържествено на постаментите си. Ами Белият дом: нищо във Вашингтон не предизвикваше такъв силен прилив на емоции както бившата изпълнителна резиденция — толкова предизвикателна зад стабилната си ограда. Звездният флаг продължаваше да се развява над флага в зелено и бяло на Северноамериканския съюз. Това беше единственото място в страната, където националните цветове отстъпваха пред друг флаг.

Във високите сгради по крайбрежието на Арлингтън горяха множество светлини.

Въздушното такси направи широк завой към Вирджиния и Ричард с неохота насочи мислите си към близкото изпитание. Не му се нравеха конфронтациите. Беше свикнал с почтително отношение, с хора, които изслушват учтиво и ако не са съгласни с нещо, знаят как да отвърнат възпитано. Обаче от Норман Кейсуей, шеф на „Козмик“, главната фигура, която стоеше зад Втората Земна инициатива, не можеше да се очаква подобна изисканост. Кейсуей не уважаваше личността. Беше скандалджия и обичаше да тъпче противниците си. Особено му харесваше да се гаври с академичните типове — няколко от колегите на Ричард вече си бяха изпатили.

Ричард никога не се беше срещал с Кейсуей, но беше гледал шутовските му номера. Преди няколко седмици например Кейсуей беше унищожил бедния Кинси Атуърт — икономист, чийто език не беше толкова бърз, колкото умът му. Стратегията на Кейсуей беше да атакува мотивите на всеки, който му опонира, да го подиграва, да го унижава, да го вбесява. След което хладнокръвно наблюдаваше как опонентът му хвърля плюнки във всички посоки и се самоунищожава. Този човек просто обичаше да унижава хората.

„Винаги говори само хубави неща за теб — беше казал Ед. — Чел е книгите ти.“

Минаха над остров Потомак и Пентагона и се спуснаха към заливчето Гоули. Таксито направи дълга бавна спирала и кацна на върха на Кристъл Туинс.

Коланът на Ричард щракна, откопча се и люкът се плъзна назад. Ричард пъхна картата си в таксовия апарат, водачът му благодари, пожела му приятен ден и таксито излетя с много по-голяма скорост, отколкото можеше да постигне с пътник на борда. Зави наляво към Александрия и се понесе над хотелите.

Норман Кейсуей живееше с жена си и дъщеря си в нещо, което с особено удоволствие наричаше своя обсерватория — апартамент, който заемаше части от двата последни етажа. Ричард беше посрещнат от привлекателна жена на средна възраст.

— Доктор Уолд? Много ми е приятно. — Усмивката беше чисто формална. — Аз съм Ан Кейсуей. Съпругът ми ви очаква в кабинета си.

Огромните прозорци бяха с изглед към Потомак, таванът беше стъклен. Показен просперитет и богатство, предназначени да всеят страх у посетителите. Елементарен тактически ход, но наистина работеше.

— Сигурно ви е много трудно — каза тя. — Норман отдавна се надяваше, че ще му се удаде да разисква нещата с човек на вашето ниво. — В гласа й се усещаше едва доловима нотка на съжаление, примесена с доста задоволство. Съжаление може би за това, че Ричард няма да е достатъчно добра жертва, която тя да хвърли в лапите на съпруга си, задоволство от края на дългия спор с Академията по повод на Куракуа, с всичките заплахи за съдебни процеси и секвестиране на фондовете. Сигурно се радваше да види врага на вратата с шапка в ръка.