Джек Макдевитт - Машините на Бога

Да върви по дяволите!

Поведе го през претрупаната гостна, през зала за съвещания, пълна с космически трофеи и реликви, фотоси на Кейсуей с известни личности: Кейсуей подписва документи, Кейсуей прерязва ленти. Имаше награди, благодарствени писма от благотворителни и обществени организации и плочки от правителствени агенции в такова изобилие, че стените не ги побираха. Челно място заемаше едно антично бюро с капак. Беше затворено, но отгоре съвсем тенденциозно лежеше някаква брошура със снимка на корицата. Под снимката — правена преди трийсетина години — пишеше: СМЕЛ МЪЖ СПАСЯВА МОМЧЕ, ПРОПАДНАЛО ПОД ЛЕДА. Снимката беше на Кейсуей на млади години.

— Насам, моля. — Тя отвори една врата и слънцето го заслепи. Не беше мижавата слънчева светлина в средата на май над Вирджиния. Нито пък на летен ден в Ню Мексико. Тази слънчева светлина не беше от Земята. Чисто бяла слънчева светлина. Госпожа Кейсуей му подаде тъмни очила.

— Добре дошли, доктор Уолд. — Дълбок, добре премерен, уверен, гласът долиташе откъм светлината и откъм една пясъчна дюна, наполовина препречваща пътя. Холограма, разбира се. Ричард закрачи направо през дюната и се озова в пустиня. Залата беше с климатик. Равен пясък се простираше чак до хоризонта.

Норман Кейсуей седеше на единия от два шезлонга зад малка масичка. Върху нея имаше бутилка бургундско и две чаши. Едната беше пълна до средата.

Беше се погрижил за външността си — червено сако, вратовръзка, отлично изгладен тъмносин панталон. Тъмни стъкла скриваха очите му. Зад него, насред пустинята, се издигаше Скалата на Холцмайер.

Кейсуей напълни чашата на Ричард и каза:

— Надявам се, че не ми се сърдите, задето започнах без вас.

Намираха се на Пинакъл. Скалата на Холцмайер приличаше на гигантска червена глава лук, бучната в пясъка. Издигаше се на повече от трийсет метра височина. Оригиналът се състоеше от отделни каменни късове, толкова умело напаснати, че местата на свързване не си личаха дори от съвсем близко. Беше древна — почти на милион години. Арни Холцмайер се беше натъкнал на Скалата преди двайсет и две години просто по случайност. Според Ричард той изобщо не беше професионалист.

Целта на съществата, които я бяха построили, си оставаше неизвестна. Беше направена от здрав камък, с четири вътрешни помещения, до които обаче не можеше да се стигне по никакъв начин. Помещенията бяха празни.

— Какво чувствате, когато я гледате? — Гласът на Кейсуей го стресна.

— Възрастта й — отвърна Ричард след кратък размисъл. — Че е стара.

— Не сте споменали това. В книгата си.

— Не го сметнах за важно.

— Вие сте писали за масовия читател. За нещо уникално на Пинакъл. Никой не знае какво е предназначението й. Нищо не се знае. За какво друго сте можели да говорите, освен за чувствата си?

Книгата се казваше „Полунощ на Пинакъл“. Ричард се беше спрял на материала, на обезцветяването в близост до върха, което предполагаше дълго прекъсване по време на построяването. Беше отбелязал наблюденията си, свързани с геометрията на Скалата, а също така беше стигнал до някои изводи на базата на това, че се издига в пустинята. Беше проследил геоложката история на земята, върху която беше построена Скалата, и беше изтъкнал, че по време на построяването й там по всяка вероятност е имало степ. Беше прибавил графики, които показваха колко време е стояла погребана. Беше описал и как ветровете са я разкрили, така че Арни да я забележи.

— Бих искал да отида там някой ден. — Кейсуей стана и протегна ръка. — Много ми е приятно да се запозная с вас, доктор Уолд. Радвам се, че намерихте време да се отбиете.

Ричард мислеше за холограмите. Не можеш да си пиеш виното до Скалата на Холцмайер. От друга страна обаче, когато преди години беше застанал до нея, брулен от силните ветрове, и беше притиснал пръсти до шуплестия камък, беше потръпнал от топлината на Фликинджъровото си поле. Пясъкът шушнеше по енергийния плик, вятърът се опитваше да го катурне. Също като Кейсуей, той никога не беше присъствал там истински.

— Всъщност отдавна искам да поговоря с вас. — По природа Ричард беше общителен и въпреки възрастта, която превръща повечето хора в циници, смяташе, че човек може да общува нормално с всекиго. Хвана ръката на домакина и я стисна топло.

Кейсуей беше дребен набит мъж на средна възраст. Напомняше му за един гросмайстор, когото беше познавал навремето, един безкрайно предпазлив човек. Спазваше всички правила на етикета, но поведението му подсказваше, че стои високо на социалната стълбица и че и двамата знаят това. Гласът му беше пълен със страст и Ричард разбра, че си има работа с човек, който не е просто празен опортюнист. Норман Кейсуей възприемаше себе си като благодетел на човешкия вид.