Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Моля, седнете. — Домакинът му обърна стола си така, че да седи с лице към него. — Предполагам, че искате да говорите за проекта „Надежда“.

Направо към целта.

— Да, господин Кейсуей.

— Хайде да минем на „ти“, Ричард. Трябва да знаеш, че Хорнър е действал зад гърба ми. Опитал се е да намеси и някои политици.

— Ед има добри намерения.

— Мисля, че има нужда от нови съветници. — Кейсуей впери поглед в пустинята. — Той вслушва ли се в твоите думи?

— Понякога.

— Кажи му, че ако съм можел да му направя услуга, съм щял да я направя. Стига да беше дошъл при мен лично. И да поговори с мен. При сегашните обстоятелства обаче нямам никакъв избор, освен да действам.

— Разбирам.

— И въобще не ми е приятно това, което правя. Разбирам колко е важна Куракуа от археологическа гледна точка. Освен това си давам ясна сметка какво сме на път да загубим. Но ти си прекарал двайсет и осем години там…

— Това е доста време в рамките на един човешки живот, господин Кейсуей. Но е и много малко, когато се опитваме да реконструираме историята на един цял свят.

— Разбира се. — Кейсуей се усмихна на настойчивостта на Ричард да му говори на „вие“, но не се обиди. — Все пак има някои неща, които са от първостепенно значение. Не сме свободни да избираме времето, в което живеем. — Той отпи от чашата си. — Какво великолепно място трябва да е Пинакъл. Как ли са изглеждали?

— Ще разберем в крайна сметка. Вече сме готови да направим смислени предположения. Знаем, че са вярвали в живота след смъртта. Знаем, че много са обичали планинските върхове и морското крайбрежие. Знаем, че са успели да спрат войните. Знаем дори някои неща за музиката им. И за щастие, не можем да се притесняваме, че някоя частна корпорация ще завладее този свят.

— Разбирам. — Кейсуей изглеждаше искрено натъжен. — Завиждам ти. Не познавам друг човек, който да работи по по-интересен начин. И бих ти направил веднага услуга, ако можех.

— Това би било за благото на всички. — Щеше му се да са някъде другаде, далеч от тая светлина. Би искал да вижда очите на Кейсуей. Свали очилата си, за да подчертае колко е важен моментът. — Последните обитатели на Куракуа са умрели вероятно около средата на седемнайсети век. Били са разпръснати по загиващи градове из целия свят, последните от една процъфтяваща и жизнена мрежа от цивилизации, обхващала планетата само преди три хиляди години. Сринали са се за много кратко време. Никой не знае защо. В технологично отношение са били доста изостанали в сравнение с нашите стандарти. Което би трябвало да им помогне да оцелеят, защото още са били близо до корените си и не са били изложени на проблемите, през които минаваме ние.

— Не е било толкова внезапно — каза Кейсуей. — Станало е в рамките на няколко века.

— Не. Не е така. Това са предположения на хора, които мислят, че е трябвало да се случи така, защото някои от онези цивилизации не са били свързани и не би трябвало всички да се срутят едновременно. Но е станало така, сякаш някой внезапно е изгасил лампата.

Кейсуей се замисли.

— Епидемия?

— Може би. Каквото и да е било, цивилизацията им рухнала и така и не се възстановила. Две хиляди и петстотин години по-късно видът изчезнал.

— Е — Кейсуей преметна крак върху крак и се почеса по глезена, — може би става въпрос за фактора на Тойнби. Видът им просто се е изразходвал.

— Това не може да бъде обяснение.

— Ричард… — Кейсуей направи пауза, — аз също искам да знам какво се е случило на Куракуа. Но потопът е надвиснал над главите ни. Нямаме време за академични удоволствия.

— Какъв потоп?

— Как какъв? — изненада се Кейсуей. — Кажи ми, какво мислиш, че ни очаква за в бъдеще? Нас — човечеството.

— Винаги сме успявали да изкараме някак. Настроен съм оптимистично.

— Мисля, че извадих късмет с теб: чел съм книгите ти, а ти често говориш за бъдещето. Необичайно за един археолог, струва ми се. Не, не, без протести, моля. Аз не съм толкова самоуверен, колкото си ти. И може би съм малко повече реалист. В момента разполагаме с почти неограничена власт. А освен това и с опита от сътресенията през последните два века. Какво сме спечелили от всичко това? Ти и аз живеем добре. Но небивал брой хора продължават да гладуват; голяма част от разрухата на околната среда се оказа невероятно неконтролируема; населението е на път да достигне нивото от преди Срива. — Той се вторачи замислено във виното си. — Елиминирахме войните, но само защото Лигата разполага с оръжията. Поляците продължават да мразят руснаците, арабите ненавиждат евреите, християните мразят всички останали. Сякаш не сме научили нищо.