Джек Макдевитт - Машините на Бога

И все пак… Той намери лупата и погледна. Твърде голяма прилика, за да е просто съвпадение. Съществото беше по-мускулесто, с по-широки рамене. Мъжествено без съмнение. Въпреки това сред гънките на качулката не можеше да се сбъркат чертите.

Но това нещо бе Смъртта.

Съвпадение? Навремето в един индийски храм бе видял фигура, досущ приличаща на отдавна изчезналите обитатели на Пинакъл.

И все пак нещо беше посетило Куракуа. Оз бе доказателството за това, защото куракуатяните така и не бяха достигнали технологии, които да им позволят да напуснат родния си свят.

Но защо персонификация на Смъртта?

От този въпрос го побиха студени тръпки.

Набра образа на луната на Куракуа. Беше гола, без атмосфера, два пъти по-малка от Луната. На сто шейсет и четири светлинни години от Земята. Малко по-малко от един месец път. Най-обикновен малък свят, изпълнен с кратери, равнини и скален прах. Нищо особено, с което да се различава от която и да било друга лунна повърхност. Освен това, че на нея имаше изкуствена структура. Ричард превключи на северното полукълбо, на страната, която винаги беше обърната към планетата. И откри Оз.

Приличаше на голям четвъртит град. Тежък, сив и безсмислен — и съвсем различен от творенията на Строителите.

И въпреки това мнението, че никой друг не би могъл да го постави там, беше широко разпространено. Ричард винаги беше отхвърлял това предположение като напълно абсурдно. Никой не можеше да знае кой още обитава Вселената. Но разкритието около Тъл беше пълно със смисъл.

Обади се в Академията и се свърза с Ед Хорнър. Бяха стари приятели. Тримата с Ричард и Хенри бяха единствените останали от старата гвардия, единствените, които помнеха свързаната изцяло със Земята археология преди Пинакъл. Бяха преминали през големия преход, заедно се бяха увличали по руини на милион години. Хорнър и Уолд бяха сред първите, които се заселиха на Пинакъл. Напоследък и двамата правеха всичко възможно, за да се събират поне от време на време за вечеря.

— Май няма да тичаш тази вечер, а, Ричард? — Това беше намек за бурята. Ед беше малко по-млад от него, едър, сърдечен веселяк с гъста черна коса, раздалечени кафяви очи и гъсти вежди, които мърдаха и подскачаха, когато се вълнуваше. Изглеждаше сдържан и безобиден, човек, който лесно може да бъде пренебрегнат. Но приятната му усмивка беше последното, което враговете му можеха да си спомнят.

— Няма — отвърна Ричард. — Малко е влажно.

Ед се засмя.

— Кога ще наминеш към окръг Колумбия? Мери много ще се радва да те види.

— Благодаря. Предай й поздравите ми. — Ричард вдигна чашата си за наздравица. — Не ми се ходи никъде. Но може би няма да е за дълго. Току-що получих съобщение от Хенри.

— Изпратил го е и тук. Още не съм го видял. За някакви барелефи?

— За Строителите — натърти Ричард.

— Знаеш, че се готвим да натиснем бутона за Куракуа — каза Ед малко притеснено.

Ричард знаеше. Куракуа щеше да се тераформира. Трябваше да се превърне в Нова Земя. Нито един друг свят не предлагаше надежда за поддържане на едно евентуално заселване, освен Инакадемери. Но Нок вече беше подслонил една цивилизация. Сега една голяма група мощни интереси виждаха в Куракуа лаборатория, място, където може да бъде изградена една утопия, място, на което всичко може да се започне отначало.

— Кога?

— След месец и половина. Дори по-малко. Хенри трябваше вече да се е изнесъл. Но ти си го знаеш какъв е. По дяволите, Ричард, трябва да започнем.

— Не можеш да позволиш това, Ед. Ситуацията се промени.

— Не виждам с какво се е променила. Никой не го е грижа за Строителите. Ама наистина. Може би нас двамата. Но не и данъкоплатците. Да не говорим пък за политиците. Много хора обаче силно се вълнуват от въпроса за тераформирането. Няма да има никакво отлагане повече.

— Говорил ли си с Кейсуей?

— Не. И не мисля. Тоя кучи син не би си губил ценното време с нас. Не. — Очите на Хорнър просветнаха. — Знаеш, че щях да го направя, ако мислех, че има някакъв шанс. Защо не опиташ ти?

— Аз?

— Да. За него ти си най-големият специалист в тази област. Чел е книгите ти. Винаги говори само хубави неща за теб. Попита ме защо и ние останалите не можем повече да приличаме на теб. Уолд не би поставил личните си интереси на първо място — така казва. Мисли, че ти си почтен. За разлика от мен, очевидно.

Ричард се засмя.

— Е, няма да споря с него. — Вятърът виеше около къщата. — Ед, можеш ли да ми издействаш транспорт до Куракуа?