Джек Макдевитт - Загадката на Марголия

Деветдесет и девет процента от уличните обаждания са чиста загуба на време. Това е приблизителна оценка. Така че, когато няколко часа по-късно се обадих на въпросната дама и образът й изплува в офиса, първата ми мисъл беше да погледна набързо предложеното от нея и да я отпратя.

Беше слаба руса жена, нервна, не особено добре облечена и избягваше да ме гледа в очите. Носеше златисти панталони, които щяха да стоят по-добре на някой с по-слаби бедра. Поомачкана бяла блуза се разтваряше на врата й и би разкрила голяма част от бюста й, ако имаше такъв. Беше с ослепително червено шалче, а усмивката й бе едновременно агресивна и срамежлива. Седеше на захабен диван „Спрингфийлд“, от онези, които получаваш безплатно, ако си купиш две кресла.

Поздравихме се и тя се представи.

— Аз съм Ейми Колмър. Имам нещо, което бих искала да погледнете. Чудех се дали е ценна.

Тя се пресегна извън картината на екрана и взе чаша, която вдигна към светлината.

Чашата бе декоративна, сувенир. Беше сива. На едната й страна бе отпечатан бяло-зелен орел, но в него имаше нещо странно — летеше с разперени криле, а клюнът му бе отворен като за нападение. Прекалено драматично. Може и да е била популярна през миналия век. Под орела имаше малък флаг, а над него пишеше нещо. Надписът беше твърде дребен, за да мога да го разчета, но забелязах, че не е на стандартния език.

Жената обърна чашата, за да видя и другата страна. На нея бе изобразено оградено с пръстен кълбо с надписи отгоре и отдолу. Отново на непознатия език.

— Какво мислите? — попита тя.

— Какъв е езикът, Ейми? Имате ли представа?

— Абсолютно никаква.

— А знаете ли какво е това?

Тя ме погледна озадачено.

— Чаша.

— Имам предвид — откъде е дошла.

— Подарък е от приятеля ми.

— Вашият приятел?

— Бивш приятел. — Очите й се присвиха и предположих, че раздялата не е била от приятните. Тя се опитваше да обърне малкото, което беше останало от тази връзка, в пари. — Видя ме да й се любувам един ден и ми каза, че мога да я задържа.

— Браво на него — отвърнах.

— Хареса ми орелът. — Вгледа се в него. — Даде ми я в нощта, преди да се разделим. Предполагам, че е било нещо като утешителна награда.

— Може би.

— Чашата струва повече от него. — Усмихна се — една от онези усмивки, които разкриват, че няма да е особено наскърбена, ако приятелят й падне от някой мост.

— Къде я е намерил?

— Винаги я е имал.

Разбрах, че няма да науча повече. Изкуших се да й кажа, че според мен чашата не струва нищо, но „Рейнбоу“ има етичен кодекс, който ме задължава да съм сигурна, преди да отговарям. Обърнах се към нашия изкуствен интелект.

— Джейкъб, какъв е езикът?

— Търся — отговори той.

Нямаше нищо впечатляващо около чашата, нищо, с което да изпъква, като се изключеха странните символи. Но съм виждала доста странни надписи през дългите години в „Рейнбоу“ и, повярвайте ми, те невинаги означават нещо.

Джейкъб издаде звук като от прокашляне. Това означаваше, че е учуден. Сигурна съм, че щеше да се появи лично, ако Ейми Колмър не беше на линия.

— Английски е — отговори.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

— Четвъртото хилядолетие? — предположих.

— Третото. Никой не е говорил английски през четвъртото.

Ейми се размърда. Явно не беше очаквала да чуе добри новини от мен, но беше подслушала достатъчно, за да се събудят надеждите й. Погледна чашата, после мен и после пак чашата.

— Това нещо е на девет хиляди години?

— Вероятно не. Надписът е на древен език, но това не означава, че…

— Не е за вярване, че е толкова запазена.

— Ейми, защо не донесеш чашата тук? Нека я погледнем по-отблизо.

Истината е, че Джейкъб може да ни даде всички физически подробности от разстояние. Но Алекс настоява, че компютърно генерираната репродукция не е като да държиш самия предмет в ръка. Обича да намеква, че има духовно измерение в това, което прави, макар че ако го попитате направо, ще ви каже, че това са пълни глупости, но все пак има аспекти на предметите, които компютрите са неспособни да уловят. Не го карайте да даде пример.

Затова уговорих среща с Ейми Колмър за следобеда. Тя дойде по-рано. Алекс слезе и я покани лично в офиса. Любопитството му беше запалено.

Честно казано, жената не ме интересуваше особено. По мрежата бях доловила очакването й, че ще се опитам да я измамя. На живо тя възприе друг подход — играеше безпомощна сексапилна жена. Предполагам, че присъствието на Алекс я накара да постъпи така. Суетеше се, превземаше се и гледаше смутено към пода. „Бедната аз, животът е труден, но може би най-накрая имам късмет и ще ви бъда много благодарна за всяка подкрепа, която ми окажете“. Ако смяташе, че „Рейнбоу“ ще намали комисионата си в резултат на нейните усилия, значи не познаваше Алекс.