Джек Макдевитт: Загадката на Марголия

Той кимна.

— Предлагат се за продажба от „Блу Муун Акшън“.

Той повика обявата и разгледахме невероятна колекция от чинии, чаши, пуловери, работни униформи — всички с целианския знак за Гидеон V. Имаше и електронно оборудване.

„Този магнитен съединител, гласеше рекламата, ще придаде елегантност на дневната ви.“ Съединителят беше означен с производител и дата на производство отпреди седем века.

Алекс накара Джейкъб да се свърже с „Блу Муун“ и ме повика.

— Искам да чуеш какво ще кажат.

Преместих се близо до лавицата с книгите, за да не ме видят. Обади се изкуствен интелект.

— Бих искал да говоря с шефа — заяви Алекс.

— Това е госпожица Голдкрес. За кого да й предам?

— Александър Бенедикт.

— Изчакайте момент, моля.

Руса жена на моята възраст се появи на екрана. Бяла блуза, сини панталони, златни обици и гривна. Усмихна се приветливо и каза:

— Здравейте, господин Бенедикт. Какво мога да направя за вас?

— Продавате някакви целиански артефакти.

До нея се появи кресло и тя седна:

— Точно така. Търгът още не е приключил. Всъщност ще е отворен до другата седмица. — Поколеба се. — Кои от предметите ви интересуват?

— Госпожице Голдкрес, може ли да попитам как се сдобихте с артефактите?

— Съжалявам, но не мога да ви дам такава информация. Уверявам ви обаче, че всички имат сертификати за автентичност.

— Защо не можете да ми кажете?

— Собственикът желае да остане анонимен.

— И вие сте просто посредник?

— Точно така. — Взираха се един в друг — тя в креслото си, а Алекс прав, облегнат на бюрото ми. — Между другото, каталогът показва само част от всичко налично. Ако се интересувате, целият инвентар от целиански антики ще бъде изложен на Антикварния събор този уикенд. В Пармеле.

— Чудесно — рече Алекс. — А дали бихте се свързали с него?

— С кого?

— Със собственика.

— Съжалявам, господин Бенедикт, но не мога. Би било неетично.

Алекс небрежно измъкна трансферна карта и я сложи на бюрото.

— Ще съм ви изключително благодарен.

— Сигурна съм. И бих ви помогнала, ако можех.

Алекс се усмихна.

— Хубаво е, че все още има професионалисти в бизнеса.

— Благодаря — каза тя.

— Мога ли да ви помоля да му предадете съобщение от мен?

— Разбира се.

— Помолете го да ми се обади.

— Ще се погрижа за това.

Тя се изключи, а той изсумтя раздразнено и промърмори:

— Пълна загуба на време. Можеш да се обзаложиш, че няма да чуем нито дума от него.

Прегледах информацията за Антикварния събор.

— Болтън е почетният гост тази година — уведомих го. Оли Болтън оглавяваше повече от половин век „Болтън, Брадърс“ — фирма за историческо възстановяване. — На събора ще има няколко изложби.

— Беше на два часа път с влак.

— Запази билети — каза Алекс. — Никога не се знае кой може да се появи на такива места.

Съборът щеше да се проведе в „Медалиън Гардънс“ — сред остъклени помещения и проходи и стотици разцъфнали растения. Пристигнахме късно следобед, малко след откриването на изложбата. Тя включваше колекция „Рилби“, която щеше да бъде преместена в университетския музей, и няколко образци от древна, поне на три хиляди години, електроника от „Таратино“ — първия кораб с човешки екипаж, излязъл извън пределите на галактиката. И, разбира се, целианските артефакти.

Преживяването беше мъчително, като се имаше предвид, че те можеха — и трябваше — да бъдат наши. В добавка към експонатите, включени в каталога, имаше музикални инструменти, шахматни дъски, сламени изделия, лампа и три снимки в рамки (изключително запазени) с екрани в основата. Едната беше на жена, другата на възрастен мъж, а третата на две малки деца — момче и момиче. Името на момчето беше Джайл. Не се знаеше нищо за останалите.

Госпожица Голдкрес беше там и беше също толкова необщителна, колкото и по линка. След кратък и несъдържателен разговор Алекс попита дали собственикът на предметите присъства на изложбата. Тя заяви, че няма никаква представа, и ми се усмихна любезно, като да ми внуши, че ще ми е много благодарна, ако накарам Алекс да не й губи времето.

— Предадохте ли съобщението ми? — настоя той.

Стояхме до целианските експонати и тя не откъсваше поглед от тях.

— Да, предадох го.

— Какво каза той?

— Оставих го на неговия изкуствен интелект.

Отдалечихме се и Алекс ми прошепна:

— Иска ми се да я удуша.

Присъстваха търговци на антики, неколцина учени и съвсем малко журналисти. В седем се събрахме в „Айлънд Рум“ за банкет. Имаше приблизително четиристотин души.