Джек Макдевитт - Загадката на Марголия

Това, на което винаги се надяваш, е отворен люк и карта на съоръжението. Като онази, която намериха на Ляутей.

Освободих колана и зачаках Алекс. Най-накрая той пое дълбоко дъх, разкопча ремъците, изправи се и си сложи кислородните бутилки. Направихме проверка на радиостанциите и костюмите си, след това декомпресирах и отворих люка.

Слязохме по стълбата на повърхността. Земята беше ронлива. Пясък с железни примеси. Имаше хиляди следи от стъпки и от превозни средства. Недокоснати от времето.

— Последните стъпки навън, може би?

— Не бих се учудила — отвърнах. Повече ме интересуваше гледката. Над планините надничаха две от луните ги се виждаше част от пръстените.

— Нещо не е наред — каза Алекс.

— Какво? — Куполите бяха мрачни и тихи. Нищо не се движеше из равнината, която се простираше до южния хоризонт. Нищо необичайно в небето.

В тъмното не можех да видя лицето на Алекс зад визьора, но той сякаш гледаше към най-близкия купол. Не, всъщност към една от другите постройки — най-северната и най-голямата.

Имаше отворена врата.

Е, не точно отворена — някой беше изрязал отвор в люка. Сигурно щяхме да го забележим при спускането, ако бяхме внимавали повече.

Алекс замърмори ядно и се устреми натам, а аз го последвах.

— Внимавай с гравитацията — извиках, когато той залитна.

— Проклети крадци! — изсъска Алекс и започна да бълва проклятия. — Как е възможно?

Не беше за вярване, че някой ни е изпреварил, защото артефакти от Гидеон V никога не се бяха появявали на пазара. А и нямаше исторически сведения, че базата е била открита.

— Трябва да е станало скоро — отбелязах.

— Имаш предвид вчера? — попита той.

— Може би не са знаели на какво са попаднали. Просто са проникнали, разгледали са и са си тръгнали.

— Възможно е. Може да е станало преди векове, когато хората все още са помнели това място.

Надявах се да е прав.

Обикновено, когато археолозите намираха претършувано съоръжение, се оказваше, че ограбването е станало най-много няколко века след изоставянето му. След това хората напълно забравяха за подобни обекти. Понякога се чудя колко ли кораба плават в мрака, след като двигателите им са отказали и постепенно са били изтрити от записите.

Трябва да спомена, че ние не сме археолози. Ние сме хора на бизнеса, снабдяваме колекционерите със стока и понякога, както в този случай, търсим оригинални източници. Преди няколко мига това място изглеждаше като златна мина. Но сега… Алекс затаи дъх, докато се приближавахме към отвора.

Горелката, с която бяха изрязали люка, беше захвърлена наблизо и по нея почти нямаше прах.

— Станало е скоро — каза Алекс.

Трябва да призная, че той не е особено уравновесен. Вкъщи и сред хора е самата любезност и въздържаност, но на места като тази пуста луна понякога успявам да видя бушуването на истинските му чувства. Той се вгледа в падналата врата, взе къс скала и ядно го запрати нанякъде. Чувствах се като ученик в кабинета на директора.

— Вероятно вината е моя — казах.

Вътрешният люк също беше отворен. Отвъд него бе пълен мрак.

Алекс се обърна към мен. Не можех да видя изражението му, но не беше трудно да си го представя.

— Какво имаш предвид? — попита той.

— Ами казах на Уинди. — Уинди беше директор на отдела за връзки с обществеността на Службата за проучвания и стара приятелка.

Алекс не беше много по-висок от мен, но в този миг сякаш се извиси отгоре ми с цяла глава.

— Уинди не би казала нищо.

— Знам.

— Съобщила си го по необезопасена връзка?

— Да.

Той въздъхна.

— Чейс, как можа?

— Не знам. — Опитвах се да не хленча. — Не мислех, че ще има проблем. Говорихме за други неща и то просто изникна.

— Не можа да се удържиш?

— Не можах.

Натисна с крак люка, но той не поддаде.

— Е, вече нищо не може да се направи.

Изправих рамене. „Застреляй ме, ако ще се почувстваш по-добре.“

— Няма да се повтори.

— Нищо де, да проверим какво е останало.

И тръгна напред.

Куполите бяха свързани с тунели. Стълбища водеха до подземни помещения. Тези места винаги са някак призрачни, осветявани само от лампите, закачени за китките ни. Сенките се гонят пред очите ти и винаги имаш усещането, че нещо се движи на ръба на полезрението ти. Спомням си, че четох как Касмир Колчевски бил нападнат на такова място от охранителен робот, който неволно активирал.

Вандалите бяха действали безжалостно.

Минахме през операционните отсеци, гимнастическия салон и жилищните помещения. През кухня и трапезария. Навсякъде чекмеджетата бяха извадени, а съдържанието им — изсипано. Кабинетите бяха отворени с горелка, хранилищата бяха разбити. Мястото беше опустошено. Не беше останало почти нищо, което да става за продан. Стъпвахме внимателно покрай счупени стъкла, информационни дискове и преобърнати маси. Част от облеклата оцеляват учудващо дълго във вакуум. Но открихме само няколко дрехи, повечето станали жертва на химикалите, вложени в тъканта. Или пък бяха твърде обикновени, за да представляват интерес за някого. Един пуловер има стойност само ако е бил носен от легендарен генерал или гениален драматург, но работните униформи с раменна нашивка или напечатано обозначение над горен джоб — БАЗА „ГИДЕОН“, или нещо подобно, струват доста. Открихме само една, но разпокъсана. Надписът, разбира се на целиански, обграждаше висок и остър връх.