Джек Макдевитт - Загадката на Марголия

— Емблемата на станцията — обясни Алекс.

Вандалите бяха отнесли и електронното оборудване от контролния център. Бяха разкъсали панелите, за да достигнат до него. Явно бяха търсили части с обозначенията на базата. Всичко останало бе просто изтръгнато и захвърлено на пода.

Алекс беше бесен, когато приключихме огледа. В останалите три купола и в подземната мрежа положението бе същото. Имаше само едно изключение в царящия хаос. Открихме стая, в която имаше проектори, четящи устройства и информационни кристали, изчерпали енергията си дълго преди да изтекат шестте века, които ни деляха от онова време. В единия ъгъл имаше счупен съд и малко лед, а в друг беше захвърлен разкъсан килим. В центъра на стаята стоеше малка масичка, върху която беше разтворена книга.

— Поне няма да е пълен провал. Това ще ни донесе някакви пари — казах аз и отидох да я огледам.

А може би нямаше.

Беше миналогодишното издание на „Наръчник на антикваря“.

— Изглежда, вандалът е знаел, че ще дойдем — заяви Алекс — Казва ни „здрасти“.

Казах му, че в идиот. Обясних му, че предлага на търг нашата история, като я превръща в дрънкулки и ги дава на хора, които си нямат представа кой е бил Майк Естър. И че когато стигне до края, когато и последният кристал бъде взет от музеите и продаден на бижутерите, няма да ни остане нищо от създателите на нашия свят. Той се усмихна, поклати глава и за миг си помислих, че е изгубил гласа си.

— Стари приятелю — каза, — те отдавна са продадени.

Харас Кора, „Хрониките на Бинаква“, 4417 година по земния календар

Уинета Яшевик беше археологическата ни свръзка в Службата за проучвания. Беше началник на отдела за връзки с обществеността. Уинди беше единственият човек, на когото бях разкрила нашата цел, но знаех, че тя никога не би предала информацията на някой от конкурентите на Алекс. Беше истинска вярваща. Според нея ние превръщахме реликвите в екзотични украшения и ги продавахме на частни купувачи. Смяташе това за безчестие и винаги, без да го казва направо, успяваше да ме накара да се почувствам етично непригодна. Бях нещо като изгубената овца — покварена от лъжливата суета на света, забравила пътя към дома.

За нея беше лесно да ме съди. Беше родена в богатство и не знаеше какво е нищета. Но това е друг въпрос.

Когато застанах пред кабинета й в комплекса на Службата за проучвания, на втория етаж на сградата „Колман“, тя засия, махна ми да вляза и затвори вратата,

— Върна се по-бързо, отколкото очаквах. Открихте ли мястото?

— Там беше — отговорих, — Точно както каза Алекс. Но някой беше пристигнал преди нас и беше проникнал вътре.

Тя въздъхна.

— Навсякъде крадци. Е, както и да е. Поздравления. Сега вече знаеш как се чувстваме ние, когато вие с Алекс попаднете на някое находище. — Тя млъкна, усмихна се, сякаш да ми покаже, че не желае да нарани чувствата ми, а се шегува, нали се сещам. — Успяхте ли да отмъкнете нещо оттам?

Не обърнах внимание на фразеологията и отговорих:

— Не, беше почистено.

Затвори очи и сви устни, но не каза нищо. Уинди беше висока, тъмна и влагаше страст в нещата, в които вярваше. Никакви половинчати мерки. Мен ме търпеше, защото нямаше сили да захвърли приятелство, което датираше от времето, когато и двете си играехме с кукли.

— Някакви идеи кои са били?

— Не. Но е станало наскоро. През последната година.

Може би през последните няколко дни.

Кабинетът й беше голям. По стените имаше снимки от мисии, както и най-различни награди — служител на годината; наградата „Харбисън“ за изключителна служба; благодарствена грамота от Обединените защитници за приноса й към тяхната програма „Играчки за деца“. И доста снимки от разкопки.

— Е — въздъхна тя, — съжалявам да го чуя.

— Уинди, опитваме се да разберем как е станало. — Поех дълбоко дъх. — Не го тълкувай превратно, но ти си единственият човек, който знаеше къде отиваме.

— Чейс — отвърна ми тя с равен тон. — Каза ми да си мълча и аз го направих. Освен това знаеш, че никога не бих помогнала на някого от тези вандали.

— Наясно сме, но се чудехме дали информацията не е изтекла по някакъв начин. Може някой в Службата да е научил.

— Не. Сигурна съм. Не съм казала на никого.

Но след като помисли, добави:

— Освен на Луи. — Това беше Луис Понцио, директорът.

— Добре, тогава излиза, че някой ни е подслушал.

— Може би. — Изглежда й стана неловко. — Чейс, и двете знаем, че директорът не управлява най-изрядното място на планетата.