Джек Макдевитт - Загадката на Марголия

Маргарет сигурно точно бе стигнала до стаята им, когато ги разлюля първият трус. Хранещите се в трапезарията се бяха спогледали с изненада. Последва втори трус и страхът в помещението стана осезаем. Нямаше викове, доколкото си спомняше, но хората избутваха столовете си и се втурваха към изхода.

Брея — на средна възраст, с тъмна коса, учителка във ваканция — беше погледнала през прозореца, за да разбере какво става. От мястото си той не можеше да види нищо, но косата му се изправи, когато тя пое уплашено дъх и прошепна ужасено: „Бягай!“. Без да каже и дума повече, тя бутна назад стола си и хукна.

Навън се появи стена от сняг, която се устреми към тях. Беше плавен, ритмичен, сякаш дирижиран от невидим хореограф кристален прилив, който се плъзгаше по склона на планината, поглъщаше дървета и скали, а накрая и каменната ограда на хижата. Лавината помете някого — стана за миг.

Уескот седеше тихо, съзнаваше, че няма къде да се скрие. Отпи от кафето си. Имаше чувството, че времето е спряло. Рецепционистът — симулация — угасна. Угаснаха и домакинът, и един от портиерите. Скиорите при предната врата се разпръснаха.

Уескот затаи дъх. Задната и страничната стена влетяха в трапезарията, последвани от пронизваща болка и усещането за падане.

Някъде се затръшваха врати.

Нещо мокро се стичаше по ребрата му. Гъделичкаше го, но той не можеше да го достигне.

Брея не беше успяла да излезе от трапезарията. Най-вероятно беше на няколко метра от него. Струваше му се, че няма много въздух в дробовете си, но все пак прошепна името й.

Чу глас, който идваше от някъде далече:

— Насам.

Но това беше мъжки глас.

А после долови шум от ботуши, тъпчещи снега.

— Виж дали не можеш да го извадиш, Хари.

Някой копаеше.

— Побързайте.

Но от Брея нямаше отговор.

Опита се да извика, но беше твърде слаб. Пък и нямаше нужда. Маргарет знаеше, че е в беда, и със сигурност беше някъде там заедно със спасителите и се опитваше да го намери.

Но прииждаше още по-дълбока тъмнина. Отломките, върху които лежеше, се стапяха и той спря да мисли за тайната, която двамата с Маргарет споделяха, спря да обръща внимание на гредата, която го приковаваше. Маргарет беше добре. Трябваше да е добре.

И той се изплъзна от затвора си.

… Но това, което придаваше истинско усещане за древност (на египетската гробница), беше възможността да се видят графитите, надраскани по стените й от атиняните, посетили я 200 години след началото на новата ера. И знанието, че мястото е било толкова старо за тях, колкото техните драсканици за мен.

Волфганг Корния, „Вандалът и робинята“,6612 година по земния календар

1429 година, трийсет и една години по-късно

Станцията беше точно там, където Алекс беше казал, че ще е, на тринайсетата луна на Гидеон V — газов гигант без някакви особени отличителни белези с изключение на факта, че обикаляше около мъртва звезда, а не около слънце. Движеше се по изродена орбита и след още неколкостотин хиляди години, според експертите, щеше да потъне в облаците и да изчезне. А междувременно беше наша.

Станцията се състоеше от четири свързани купола и поредица радиотелескопи и сензори. Нищо особено засукано. Всичко — куполите и електронното оборудване, както и обграждащите ги скали — беше тъмно, осеяно с оранжеви петна и огрявано само от мъждеещия кафяв газов гигант и също толкова мъждивите му кафяви пръстени.

Лесно се виждаше защо никой не беше обърнал внимание на станцията при няколкото рутинни разузнавателни посещения. Гидеон V беше открит наскоро — едва третата известна станция на целианците в дълбокия космос.

— Превъзходно — възкликна Алекс, застанал със скръстени ръце до илюминатора.

— Кое, мястото ли? — попитах. — Или ти?

Той се усмихна скромно. И двамата знаехме, че не е много по скромностите.

— Бенедикт удря отново — казах. — Как се досети?

Не съм съвсем сигурна и не мога да твърдя, че Алекс някога е изглеждал самодоволен. Но в онзи ден изражението му беше много близо до самодоволството.

— Доста съм добър, нали?

— Как го направи? — Бях се съмнявала в него през цялото време и сега той се наслаждаваше на мига.

— Много просто, Колпат.

Беше го направил, разбира се, по начина, по който винаги вършеше нещата. С въображение, усърдна работа и внимателно анализиране на детайлите. Беше пресял корабни архиви и исторически данни, мемоари и какво ли още не, всичко, до което беше успял да се добере. И бе заключил, че Гидеон V е идеалното централно местоположение за изследователските операции, провеждани по онова време от целианците. Планетата, между другото, беше обозначена с тази римска цифра не защото беше петият свят в системата. Всъщност беше единственият, другите бяха или изцяло погълнати, или откъснати от орбитите си от блуждаеща звезда. Беше се случило преди четвърт милион години, така че нямаше свидетелства. Но от елиптичната орбита на планетата можеше да се заключи, че са съществували и други. Въпросът, който предизвикваше най-ожесточените спорове, беше колко точно са били. Повечето астрофизици смятаха, че е имало още четири свята, някои предполагаха, че са били дори десет.