Джек Макдевитт - Загадката на Марголия

Вече се готвех да се прибирам, когато Джейкъб ми прехвърли обаждане.

— Чейс — прозвуча познат глас. — Мисля, че открих това, което търсиш.

Беше Маркард.

— Намерил си „Търсач“? — попитах.

— Да — отвърна той с някак странен тон. — Може ли да попитам защо се интересуваш?

Разказах му за чашата. Той ме изслуша, без да продума.

— Твой ред е — казах накрая. — Какво имаш?

— Изненада. Можеш ли да дойдеш до университета?

— Защо просто не ми кажеш за какво става въпрос?

— Защо не дойдеш на вечеря с мен?

Изтънчен като лавина.

— Доктор Маркард, наистина не разполагам с време да пътувам до Баркрос.

Не че нямаше да ми хареса, но пътуването бе дълго.

— Наричай ме Шеп. Уверявам те, че няма да съжаляваш.

Баркрос е огромен ромбоиден остров, най-известен с летните си курорти за неомъжени. Преди години минах през фаза, в която той беше част от социалния ми календар. Отчасти сърф, отчасти лунна светлина, отчасти мечтание. Място, което те кара да мислиш, че любовта на живота ти чака някъде наблизо. Сега съм настроена доста по-реалистично, но изпитвах леко съжаление, докато се спусках над океана и гледах празните плажове и вилите отвъд. Слънцето тъкмо се беше скрило зад хоризонта и светлините започваха да се запалват.

Островът е изкуствен. Изграден е с помощта на последователно издигнати към Центъра тераси, така че всички, на теория, да имат изглед към брега. Сезонът беше свършил. Няколко дръзки души скитаха по рампите и пътеките. Повечето от магазините и ресторантите бяха затворени.

Основното население беше четирийсет хиляди и още толкова из съседните острови. Университетът имаше седем хиляди студенти, които идваха от Архипелага или континента. Ако смятате да станете физик, това е идеалното място, където да започнете.

Кампусът се простираше на две широки тераси, точно под сградите на общината в най-високата част на острова. Предадох контрола над авиокара на системата за управление и се приземих на площадка близо до някакъв купол. В него имаше студентски център, няколко магазина и ресторант. Ресторантът беше „Бенджаминс“. Спомних си, че някога беше долу, близо до плажа.

Маркард ме изненада и се появи от една странична врата. Прекоси бързо площадката, отвори люка и ми подаде ръка да сляза. В епоха, когато кавалерството се смята само за поредната отживелица, това беше добро начало.

Баркрос вероятно има най-прекрасния кампус на планетата. Всичко е в обелиски, куполообразни сгради и пирамиди с невероятен изглед към морето. Но този ден беше студено. Свиреп вятър ни блъскаше откъм гърба и почти ни издуха в студентския център.

— Радвам се, че дойде Чейс — каза Маркард, докато отивахме към „Бенджаминс“.

Носеше сиви панталони, синя риза с морски десен и бяло сако. Изглеждаше добре, висок и елегантен, с чувство за хумор и може би леко срамежлив.

Седнахме и взехме менютата. „Бенджаминс“ не се беше променил много. Сега салонът за хранене беше по-голям, а и изборът беше променен, разбира се. Но пак беше уютно и излъчваше моряшка атмосфера. Наоколо бяха провесени платна, щурвали и компаси, а едната стена разкриваше гледка към виртуален фар насред морска буря. Все още пазеха образите на именитите изпълнители, включително и на Кари Уебър, застанала на кея, с гръб към океана. Изглеждаше изгубена. Беше романтична звезда, умряла млада и, разбира се, така се беше обезсмъртила.

Поръчахме вино и гризини. Когато сервитьорът се отдалечи, Маркард се приведе през масата и прошепна, че изглеждам възхитително.

— Но, разбира се, ти го знаеш — добави след малко.

Зачудих се дали не ме очаква дълга вечер. Благодарих му, подпрях лакти на масата, отпуснах брадичка на ръцете си и попитах:

— Шеп, какво знаеш за „Търсач“?

— Погрешен превод, Чейс.

Той се огледа, сякаш за да се увери, че сме сами — бяхме, като се изключеха четиримата студенти, седнали до прозореца, — и сниши глас:

— „Откривател“ е — рече той триумфално.

— „Откривател“ — повторих.

— Точно така.

— Добре.

— Чейс, май не разбираш. Това може би е самият „Откривател“.

— Съжалявам, Шеп. Нямам идея за какво говориш. Какъв „Откривател“?

— Това е един от корабите, закарали марголианците до колонията им.

— Марголианците?

Той се усмихна на невежеството ми.

— Напуснали са Земята по време на третото хилядолетие. Избягали, предполагам, е по-точната дума. Тръгнали са пет хиляди души. И никой вече не чул нищо за тях. Те са изгубената колония.