Джо Холдеман - Вечният мир

Поблъскахме се през тясната врата, досущ като двойка удрящи си шамари комедианти и се изправихме пред сляп голем — същия, когото Гаврила бе повредила. Не бяхме го изпратили на ремонт, защото не искахме да предизвикваме излишни въпроси, а и четирима големи ни се струваха предостатъчни. Преди обаче да се окажем в епицентъра на сражението.

— Парола — извика някой.

Казах „Връх на стрела“, Реза ми помогна с „Ковач на стрели“, заглавието на филм, който бях пропуснал да видя. Беше близо обаче. Жената, която бе приклекнала зад писалището в приемната и действаше като наблюдател за големите, ни махна да влизаме.

Приклекнахме до нея. Аз не бях с униформа.

— Казвам се сержант Клас. Кой командва?

— Господи, не знам. Може би Сътън. Тя ми нареди да сляза тук и да наблюдавам. — Чуха се две силни експлозии отзад. — Знаете ли какво, по дяволите, става?

— Знам само, че сме нападнати от свои. Или е така, или противникът най-сетне се е сдобил с големи.

Каквото и да ставаше, осъзнах, че нападателите трябваше да действат бързо. Дори в базата да не бяха нахлули други големи, би трябвало скоро да ни навестят летящи големи.

Тя разсъждаваше в същата посока.

— Къде са хвъркатите? Трябваше да се появят досега.

Точно така; те винаги бяха на мястото си, винаги готови. Нима бе възможно да са превзети? Или имаха заповеди да не се намесват?

В Сграда 31 нямаше нищо подобно на „ситуационна зала“, тъй като оттук никога не бяха ръководили бойни действия. Сержантката каза, че лейтенант Сътън била в столовата, тъй че се насочихме натам. Стая в сутерена без прозорци, тя бе толкова безопасна, колкото и всички останали помещения, ако големите решаха да разрушат сградата.

Сътън седеше край една маса с полковник Лаймън и лейтенант Фан, които бяха включени. Марти и генерал Пейджъл, също включени, седяха на друга маса, заедно с главния сержант Топ Гилпатрик, който нервничеше. Имаше около две дузини кашици и невключени механици, приклекнали в очакване с оръжие в ръка. Зърнах Амелия с тълпа цивилни под тежка метална маса за сервиране и й махнах.

Пейджъл се изключи и подаде радиограма до Топ, който се включи.

— Какво става, сър? — попитах.

Учудващо, но той ме позна.

— Не мога да ти кажа много, сержант Клас. Това са войски на Съглашението, но не успяваме да установим връзка. Сякаш идват от Марс. Имаме десет механици, които чакат да се включат, макар и не в клетки.

— Значи могат да установят контрол, но не и да направят нещо по-така?

— Да пообиколят, да използват прости оръжия. Може би всичкото, което трябва да сторят, е да накарат големите да останат на място или да залегнат. Всичко друго, но не и да атакуват. Връзките ни с летящите и морските големи са прекъснати, вероятно се отнася само за тази сграда. — Той посочи другата маса. — Лейтенант Фан се опитва да се свърже.

Последва нова експлозия, достатъчно мощна, за да се раздрънкат чиниите.

— Мислите ли, че някой ще забележи всичко това?

— Ами, всички знаят, че тази сграда е изолирана за свръхсекретно симулационно учение. Цялата тази пукотевица би могла да се приеме като ефекти, включени в тренировката.

— Докато в крайна сметка не ни изпарят наистина — рекох.

— Ако са имали намерение да разрушат сградата, можеха да го направят в първите секунди на сблъсъка.

Топ се изключи.

— Мамицата му! Извинете, сър. — Чу се силен трясък на горния етаж. — Готови умрели сме. Четирима големи срещу десет, нямахме никакъв шанс.

— Нямахме ли? — попитах. Марти също се изключи.

— Обезвредиха и четиримата. Вече са вътре!

Лъскав черен голем изтрополи до вратата на столовата към коридора, целият накичен с оръжия. Можеше да ни избие за миг. Не помръдвах и мускул, с изключение на клепача ми, който потрепваше неволно.

Контраалтът прозвуча достатъчно силно, за да ни заболят ушите.

— Ако изпълнявате заповедите ми, няма причини някой да бъде наранен. Всички, които имат оръжия, да ги оставят на пода. Всички да отидат до отсрещната стена така, че да виждам ръцете ви.

Тръгнах заднешком с вдигнати ръце.

Генералът се изправи прекалено бързо и лазерният и автоматичният ствол веднага го взеха на прицел.

— Аз съм бригаден генерал Пейджъл, старшият офицер тук…

— Да. Идентичността ви е потвърдена.

— Знаете ли, че ще се изправите пред военен трибунал за това? Че ще прекарате остатъка от живота си…

— Сър, извинете ме, но аз имам заповеди да не се съобразявам с чиновете на когото и да е в тази сграда. Заповедите ми са от генерал-майор, който, доколкото знам, ще пристигне тук. С най-голямо уважение ви предлагам да почакате и да обсъдите въпроса с него.