Джо Холдеман - Вечният мир

Той се изправи, изтупа се.

— Значи си един от тези, хуманизираните, така ли?

— Тъй вярно, сър!

— И смяташ, че това ти дава правото да не изпълняваш заповеди на по-старшите?

— Не, сър. Но моите заповеди включват оценка на вашите действия и заповеди като на човек, който е душевно болен и не може да носи отговорност.

— Аз все още мога да те разстрелям!

— Предполагам, че бихте могли, ако можете да ме намерите.

— О, знам къде се намирате вие. Клетките за механиците на охранителните големи са в сутерена в североизточното крило. — Щипна обицата си. — Майор Льожон, обади се! — Щипна я отново. — Обади се!

— От тази стая може да излезе само пукот на статично електричество, сър, освен на моята честота.

— Клод — рекох аз, — защо чисто и просто не го убиеш?

— Знаеш, че не мога да сторя това, Джулиан.

— Можеш да го убиеш, за да спасиш своя собствен живот.

— Да, но заплахата му, че ще намери клетката ми, е нереалистична. Моето тяло всъщност не е там.

— Но виж сега: той смята да убие не само теб, но и всички на тази планета! В тази Вселена!

— Млъкни, сержант! — озъби се Блейсдел.

— Не може да имаш по-ясно изразен случай на самозащита, по-ясен дори отколкото ако бе опрял дулото в главата ти.

Големът замълча задълго, оръжията му бяха насочени надолу. Лазерът се повдигна донякъде, сетне пак го отпусна.

— Не мога, Джулиан. Макар и мнението ми да не се различава от твоето. Не мога да го убия ей така, хладнокръвно.

— А ако те помоля да излезеш от стаята — рекох. — Излез и застани в коридора. Можеш ли да го направиш?

— Разбира се.

Той излезе, като се клатушкаше, и отнесе с рамо част от касата на вратата.

— Амелия… Марти… моля ви, излезте също.

Отворих горното чекмедже на писалището. В пистолета имаше още два заряда.

Амелия видя оръжието и започна да заеква в опита си да каже нещо.

— Просто излез за минутка.

Марти я прегърна през раменете и двамата запристъпяха неловко, рачешката, към вратата.

Блейсдел се изправи.

— Така. Разбирам, че не си един от тях. Хуманизираните.

— Всъщност отчасти съм. Най-малкото ги разбирам.

— И въпреки това ще убиеш човек заради религиозните му убеждения?

— Ще убия и собственото си куче, ако има бяс.

Свалих предпазителя.

— Що за дявол си ти?

Петънцето на лазерния прицел затанцува в средата на гърдите му.

— И аз се опитвам да разбера това.

Натиснах спусъка.

Големът не се намеси, когато Джулиан стреля и буквално пръсна Блейсдел на две. Едната част събори лампата и стаята потъна в мрак, процеждаше се само мижава светлина от коридора. Джулиан стоеше неподвижен и слушаше църцорещите звуци на гърчещия се труп.

Големът се плъзна зад него.

— Дай ми оръжието, Джулиан.

— Не, не ти е потребно.

— Боя се за теб, стари приятелю. Дай ми оръжието!

Джулиан се извърна в полусянката.

— О, разбирам. — Мушна пистолета в колана си. — Не се безпокой, Клод. С това е свършено.

— Сигурен ли си?

— Достатъчно сигурен съм. С хапчета — може би. Но с пистолет — не.

Той заобиколи голема и излезе в коридора.

— Марти, колко нехуманизирани души останаха?

На Марти му беше необходима цяла минута, за да се успокои, преди да отговори.

— Ами, мнозина са преполовили процеса. Всички, които са се възстановили от операцията, са или хуманизирани, или са включени.

— Тогава колцина са неоперираните? Колко души в тази сграда могат да се бият?

— Може би двайсет и петима-трийсет. Повечето са в крило Е. Онези, които не са под оръжие на долния етаж.

— Да вървим там! И да намерим колкото оръжие можем!

Клод се появи зад гърба му.

— Имахме сума NHL в старите големи — това бяха донякъде пацифистични оръжия, несмъртоносни — и някои от тях би трябвало да са още читави.

— Донеси ги тогава! Ще се срещнем в крило Е.

— Да минем през пожарния изход — предложи Амелия. — Можем да се промъкнем в крило Е, без да прекосяваме през фоайето.

— Добре. Всички големи ли са овладени?

Тръгнаха към пожарния изход.

— Четирима — отвърна Клод. — Но останалите шест са безвредни, обездвижени са.

— Вражеските кашици знаят ли го?

— Още не.

— Е, ще се възползваме от това. Къде е Айлийн?

— Долу, в столовата. Опитва се да измисли начин да обезоръжи кашиците, без да пострада никой.

— Добре, дано има късмет.

Джулиан отвори прозореца и се огледа предпазливо. Не се виждаше никой. Ала сетне асансьорът звънна в коридора.

— Всички да гледат настрани и да си запушат ушите — рече Клод.