Джо Холдеман - Вечният мир

Бяха останали достатъчно „Сладки сънища“ да се позамае малко човек — да се отпусне, да му паднат задръжките. Подредихме командосите на Блейсдел по двойки, лице срещу лице, с предположението и надеждата, че няма да се събудят в хомофобска паника (страничният ефект на „Сладките сънища“ при мъжете е силна ерекция).

Един от кашиците имаше патрондаш с тъмблър-муниции. Взех го, излязох навън и седнах на стъпалата; докато главата ми се проясняваше, заредих пълнителя на пистолета си. Откъм изток леко просветляваше. Слънцето щеше да огрее един много интересен ден. Може би щеше да ми е последен.

Амелия излезе и седна безмълвна до мен. Погали ме по ръката.

— Как си? — попитах я.

— Не съм ранно пиле. — Взе ръката ми и я целуна. — Сигурно се чувстваш ужасно.

— Взех си хапчетата. — Пъхнах последния заряд и вдигнах пистолета. — Застрелях най-хладнокръвно един генерал-майор. Армията ще ме обеси за това.

— Беше точно така, както го каза на Клод — рече тя. — Самозащита. Защита на целия свят. Този човек бе най-гадният предател, който можеш да си представиш.

— Остави това за военния трибунал. — Тя се облегна на мен, заплака тихо. Оставих пистолета и я прегърнах. — Не знам какво, по дяволите, ще се случи оттук нататък. Не мисля, че и Марти е наясно.

Някакъв непознат тичаше към нас с вдигнати във въздуха ръце.

— Сержант Били Райц, сър, от гаража. Какво, по дяволите, става?

— Как влезе тук?

— Просто изтичах покрай голема и нищо не се случи. Каква е тая шантава работа?

— Както вече казах…

— Нямам предвид тук! — Той заръкомаха буйно. — Имам предвид там, навън!

С Амелия погледнахме отвъд оградата. Облян от сутрешната омара, там стоеше хиляден народ — всичките безмълвни и чисто голи.

Онези, които бяха останали от Двайсетицата, бяха в състояние да решат интересни и заплетени проблеми чрез съчетаните си опит и интелигентност. Тази тяхна повишена способност се бе породила още в мига, когато бяха хуманизирани.

Хилядите военнопленници от Зоната на Канала бяха далеч по-голяма общност, която трябваше да реши само два проблема: как да излезем оттук и какво да правим после.

Излизането беше толкова лесно, че бе почти тривиално. Повечето от работата в лагера се вършеше от военнопленници; взети заедно, те знаеха повече за това, как се вършат нещата, отколкото войниците и компютрите, които ги вършеха. Да се овладеят компютрите, беше проста работа, въпрос на правилна преценка кога да се симулира спешен медицински случай, та подходящата жена (за която знаеха, че е с добро сърце) да напусне бюрото си за една жизненоважна минута.

Това стана в два сутринта. В два и трийсет всички войници бяха разбудени под дулата на оръжията и изпроводени в най-безопасната сграда. Предадоха се без нито един изстрел, което не бе изненадващо, след като бяха изправени пред хиляди очевидно ядосани и въоръжени вражески пленници. Не можеха да знаят, че врагът всъщност не бе гневен и че не можеше да натисне спусъка.

Никой от пленниците не знаеше как да управлява голем, но можеха да ги изключат от командната зала, да ги обездвижат, след което да измъкнат механиците от клетките им и да ги отведат при арестуваните кашици. Оставиха им достатъчно затворническа храна и вода и предприеха следващата си стъпка.

Можеха просто да избягат и да се разпръснат. Но тогава войната щеше да продължи, войната, която бе превърнала мирната им и процъфтяваща родина в кърваво бойно поле.

Трябваше да отидат при противника. Трябваше да предложат себе си.

Между Портобело и Зоната на Канала имаше редовни товарни монорелсови влакове. Оставиха оръжията си и заедно с неколцина, които знаеха перфектно американски английски (за да поддържат няколко часа илюзията за функциониращ военнопленнически лагер) се метнаха на няколко товарни вагона, чието съдържание бе обявено като пресни зеленчуци и плодове.

Когато влакът пристигна в гарата на интендантството, всички се съблякоха, за да покажат, че са невъоръжени и уязвими — както и за да объркат американците, които имаха странно отношение към голотата.

Неколцина бяха изпратени в лагера от Портобело, тъй че когато вратите се отвориха и те излязоха навън под шокиращите лъчи на прожекторите, знаеха съвсем точно накъде да се насочат.

Към Сграда 31.

Видях как големът в будката на часовия се поколеба за миг, сетне се завъртя, за да оцени мащаба на явлението.

— Какво, по дяволите, става? — избумтя гласът на Клод. — Que pasa?