Джо Холдеман - Вечният мир

— Значи ще ме застреляте, ако не отида до онази стена с вдигнати ръце?

— Не, сър, ще напълня помещението с газ, предизвикващ повръщане, но няма да убия никого, освен ако не посегне към оръжие.

Топ пребледня.

— Сър…

— Недей, Топ. Аз самият съм наясно с това.

Смръщеният генерал отиде до стената с мушнати в джобовете ръце.

Появиха се още два голема, заедно с двайсетина души от другите етажи, тогава дочух слабия шум на приближаващ товарен вертолет; после — и на малък летящ голем. И двата кацнаха на покрива и притихнаха.

— Това ли е вашият генерал? — попита Пейджъл.

— Не мога да знам, сър.

След минута се появиха десетима кашици, после още дузина. Облечени бяха в комбинезони със защитен цвят, с мрежички на каските, без опознавателни знаци и емблеми. Всичко това можеше да изплаши човек. Подредиха оръжията си в коридора навън и събраха оръжията от пода.

Един от тях съблече комбинезона си и захвърли настрани каската. Беше изцяло плешив, ако изключим няколко кичура бяла коса. Изглеждаше благ, въпреки униформата си на генерал-майор.

Пристъпи към генерал Пейджъл, отдадоха си чест.

— Искам да говоря с д-р Марти Ларин.

— Генерал Блейсдел, предполагам — рече Марти.

Той отиде при него и се усмихна.

— Трябва да поговорим, разбира се.

— Разбира се. Бихме могли да се обърнем един другиго в своята вяра.

Той се огледа и погледът му спря върху мен.

— Ти си чернокожият физик. Убиецът. — Аз кимнах. Сетне посочи Амелия. — И д-р Хардинг. Искам всички да дойдете с мен.

На излизане потупа по рамото най-близкия голем.

— Ела като моя охрана — рече той. — Хайде да поговорим в кабинета на д-р Хардинг.

— Не разполагам с кабинет — рече тя, — а просто с една стая. — Опитваше се с все сили да не поглежда към мен. — Стая 241.

Наистина имахме оръжие там. Но нима тя си мислеше, че ще мога да надделея над голем? Извинете ме, генерал е, нека отворя това чекмедже и да видя какво ще намеря. Хоп — и Джулиан е изпържен.

Ала може би това щеше да е единствената ни възможност против него.

Големът беше прекалено голям, за да се съберем всички в товарния асансьор, затова поехме по стълбите. Блейсдел поведе с бърза крачка. Марти леко залиташе.

Генералът очевидно бе разочарован, че стая 241 не бе пълна с епруветки и черни дъски. Настани се пред пулта с кутия джинджифилова бира, която взе от хладилника.

— Предполагам, че се интересувате от плана ми? — рече той.

— Всъщност не — отвърна Марти. — Той е фантазия. Няма начин да предотвратите неизбежното.

Той се засмя — беше по-скоро кротко веселие, отколкото кикот на луд човек.

— Имам нареждане от Дж.П.Л.

— О, хайде-хайде.

— Вярно е. Заповед на президента. Тази вечер тук няма учени. Има само верни на мен войски.

— И всичките от „Чукът на Бога“ ли? — попитах аз.

— Всичките лидери — отвърна той. — Останалите са само кордон, който да държи неверниците настрани.

— Изглаждате нормален човек — рече Амелия (лъжеше през зъби). — Защо бихте искали целият този красив свят да загине?

— Всъщност не смятате, че съм нормален, д-р Хардинг, но грешите. Вие, атеистите, затворени в кулите си от слонова кост, вие нямате и представа какви чувства изпитват истинските хора. Колко перфектен е целият ни замисъл.

— Да се ликвидира всичко — рекох.

— Вие сте по-зле и от нея. Това не е смърт; то е прераждане. Бог използва вас, учените, като свои инструменти, тъй че да може да изчисти всичко и да започне отначало.

Имаше някаква шантава логика в това.

— Вие сте луд — рекох.

Големът се извъртя да ме погледне.

— Джулиан — рече той с дълбок глас. — Аз съм Клод.

В движенията му имаше някакво несигурно потрепване, което подсказваше, че не се намира в клетка, че не е подготвен, а управлява голема с жак от разстояние.

— Какво става тук? — попита Блейсдел.

— Алгоритъмът на прехвърлянето сработи — рече Марти. — Вашите хора вече не контролират големите. Нашите ги управляват.

— Знам, че това не е възможно — рече той. — Защитните…

Марти се разсмя.

— Точно така. Защитните механизми срещу прехвърлянето са много, много сложни и мощни. Би трябвало добре да ги познавам. Аз съм ги проектирал.

Блейсдел погледна към голема.

— Войнико, напусни тази стая.

— Недей, Клод — рече Марти. — Може да ни потрябваш.

Той остана, само дето леко се поклащаше.

— Това бе директна заповед от генерал-майор — каза Блейсдел.

— Знам кой сте, сър!

Блейсдел скочи учудващо бързо към вратата. Големът се протегна да сграбчи ръката му, но го събори с удар на земята. Домъкна го обратно в стаята.