Джо Холдеман - Вечният мир

— Но не ти е първица да си виждал такива работи.

— Никога досега не съм го причинявал аз самият. Това е голямата разлика.

Последва неловко мълчание. Реза прокара пръст по ръба на винената си чаша, но се чу само съскащ звук.

— Е, ще опиташ ли отново?

Едва не попитах „Какво да опитам отново?“, но Реза ме познаваше твърде добре.

— Не мисля. Но кой знае? Докато човек не умре или нещо такова, винаги може да се самоубие.

— Ей, никога не съм мислил за това по тоя начин. Благодаря ти.

— Мислех си, че се нуждаеш от ободряване.

— Аха, точно така. — Той облиза пръста си отново и опита пак с чашата, но без резултат. — Ей, това да не е армейска чаша? Абе вие, военните, как смятате да спечелите една война, след като нямате дори прилични чаши?

— Свикваме на по-груб живот.

— Е, вземаш ли лекарства?

— Антидепресанти — да. Не мисля, че ще го направя.

С изненада осъзнах, че не бях мислил за самоубийство цял ден, докато Реза не повдигна въпроса.

— Нещата трябва да тръгнат към по-добро.

Разлях бирата си, когато се проснах в праха. Сетне и Реза осъзна какъв бе шумът — от автоматичен огън — и залегна до мен на земята.

Агенцията за авангардни научни проекти на военното министерство не разполагаше със собствени бойни сили. Но Блейсдел беше генерал-майор, а сред тайните му другари по религия бе Филип Креймър, вицепрезидентът на Съединените щати.

Върховенството на Креймър в Съвета по национална сигурност, особено в светлината на липсата на надзор от страна на най-калпавия президент от Андрю Джонсън насам, му даде възможността да предостави на Блейсдел правото да осъществи две жестоки операции. Едната бе временната военна окупация на лабораториите по реактивно задвижване в Пасадена, като по този начин предотвратяваше възможността някой да натисне бутона, който да сложи край на проекта „Юпитер“. Другата бе на „експедиционен отряд“ под негово командване в Панама, страна, с която Съединените щати не бяха в състояние на война. Докато сенаторите и съдиите бушуваха и си мереха красноречието за двете откровено незаконни операции, войниците, участващи в тях, се строиха, натовариха се и започнаха да изпълняват заповедите си.

Акцията в лабораторията бе тривиално лесна. Един конвой спря там в три сутринта, изгони навън всички от нощната смяна, след което обкръжи сградите и тури здрава охрана. Юристите потриваха доволни ръце, както и упорстващото антимилитаристично малцинство в Америка. Някои учени усещаха, че е рано да се празнува. Ако войниците останеха там седмица-две, всички конституционни дела щяха да станат неуместни.

Да се нападне истинска военна база, не бе проста работа. Един бригаден генерал оформи бойната заповед и умря секунди след това, ликвидиран лично от генерал Блейсдел. Според заповедта взвод ловци-убийци, с подкрепата на пехотна рота, трябваше да бъде прехвърлен от Колон до Портобело, за да потуши въстание на предатели от американските части. От съображения за сигурност на тях, разбира се, им бе забранено да влизат във връзка с базата в Портобело; знаеха твърде малко, само факта, че бунтът е ограничен в централната щабна сграда. Трябваше да я завземат и да чакат заповеди.

Майорът, определен за командир, изпрати запитване защо, след като въстанието е толкова ограничено, не са възложили задачата на ротата, която си е в базата. Не последва отговор, тъй като генералът бе мъртъв, тъй че майорът трябваше да допусне, че всички в базата бяха потенциално враждебно настроени. На картата се виждаше, че Сграда 31 бе удобно разположена близо до водата, тъй че той импровизира амфибийна атака: големите влязоха в морето от пуст плаж северно от базата и извървяха няколко мили под водата.

Като се движеха под водата толкова близо до брега, те избегнаха противоподводниковата защита, недостатък в отбраната, който майорът отбеляза за бъдещия си доклад.

Не можех да повярвам на очите си: големи срещу големи. Две от машините излязоха от водата и залегнаха на плажа, като стреляха срещу двама от големите охранители. Третият охранител беше по-назад, зад ъгъла на сградата, готов да се включи, но в същото време държеше под око фасадата й.

Очевидно никой не ни бе забелязал. Разтърсих рамото на Реза, за да привлека вниманието му — той бе шашардисан от пиротехниката на дуела, — и му прошепнах:

— Придържай се към земята! Последвай ме!

Изпълзяхме до един храсталак, сетне изтичахме приведени до входната врата. Кашикът на портала ни видя и гръмна предупредителен или лошо прицелен изстрел над главите ни. Изкрещях му „Връх на стрела!“ — паролата за деня, и това очевидно подейства. Във всеки случай не би трябвало да гледа в нашата посока, но щях да му изнеса съответната лекция някой друг път.